Зъби (dentes)

Зъбите - dentes, са органи, които играят основна роля в механичното раздробяване на храната. Тяхната твърдост е обусловена от функционалното им предназначение. Освен това те вземат участие и при производството на членоразделната реч.

Човешкото съзъбие се характеризира с някои специфични особености, които отделят от животинските съзъбия. Между короните на отделните зъби в човешкото съзъбие липсват разстояния, тъй като те са плътно долепени един друг с контактните си повърхности. Човешкото съзъбие е хетеродонтно, тъй като отделните зъби, които влизат в състава му, са оформени различно с изпълняваната от тях функция. Друга характерна особеност на човешките зъби е еднократната смяна по време на онтогенезата (дифиодонтно съзъбие). Тези особености отразяват ясно филогенетичната тенденция към постигане на рационално дъвчене с помощта на неголям брой, но специализирани по функция зъби, разположени в тясно, затворено пространство. Трябва да се отбележи обаче, че човешкото съзъбие е в процес на непрекъсната еволюция. Белег за това е и наблюдаваната тенденция към редукция на някои зъби, като горния латерален резец, третия кътник, втория предкътник. Общият на човешките зъби е 32.

Зъбите, независимо от принадлежността си към една или друга функционална група, са устроени по единен план. Това се отнася както за външната им морфология, така и за структурата и строежа на тъканите, които ги изграждат.

Единствената видима част на зъба е зъбната корона - corona dentis, която се издава над венеца. При отделните групи зъби тя се представя с различна големина и форма. При режещите тя има един свободен ръб - margo incisivus, а при дъвчещите - дъвкателна повърхност - facies masticatoria. Обикновено по нея се разполагат значителен брой възвишения - tubercula dentis. Освен това короната на всеки зъб има повърхност, обърната към устните, респективно бузите - facies labialis (buccalis), и друга, обърната към езика - facies lingualis.

Повърхностите, с които отделните зъби се допират, се наричат контактни - facies contactus. За резците и кучешките зъби тези повърхности са латерална и медиална, а за кътниците - предна и задна.

След короната се разполага незначително стеснение, наречено зъбна шийка - collum dentis. Тя се разполага на нивото на костната алвеола и е обхваната плътно само от лигавицата на венеца.

Частта от зъба, вложена в алвеолата на челюстта, се обозначава като корен - radix dentis. Той завършва в дъното на алвеолата със заострен връх - apex dentis.

Във вътрешността на зъба се намира кухина - cavum dentis, която в областта на зъбната корона е с най-значителни размери. В шийката тя се стеснява и преминава в малко каналче, разположено в зъбния корен - canalis radicis dentis, който в областта на върха е отворен посредством foramen apicis dentis и през него преминават съдове и нерви. Зъбната кухина е изпълнена с меката тъкан на зъба - pulpa dentis.

В строежа на зъба като орган се включват тъканни съставки от ектодермален и мезенхимен произход. Зъбната корона е покрита отвън с тънко мембрановидно образувание - cuticula dentis. Зъбната кутикула е изградена от снопчета колагенни влакна, които се кръстосват. Тя е много устойчива. В областта на шийката тя преминава във венечния епител. По този начин подлежащите части на зъба и околозъбните тъкани се оказват изолирани от устната кухина.

Под зъбната кутикула, в областта на corona dentis, се разполага зъбната глеч, емайл - enamelum. Тя е с ектодермален произход и е най-твърдата тъкан е човешкия организъм. Съставена е от отделни емайлови призми - prismata adamantina, споени помежду си с подобно на колаген вещество. Органичното вещество на зъбната глеч е около 2-3 %, а в зъбните зачатъци на новородени - около 5 %. В минералната субстанция - хидроксилапатит, която придава на тази тъкан изключителна твърдост, е включен и флуор. В областта на зъбната шийка глечта намалява значително.

Външната повърхност на зъбния корен е покрита с цимент - cementum. Тази тъкан е от мезодермален произход и има устройството на костна тъкан с неголямо количество остеоцити. В областта на шийката циментът покрива малък участък от тънката долна част на емайла. Това място поради липсата на твърда емайлова покривка е една от типичните локализации на зъбния кариес.

Основната тъкан на зъба, която изгражда по-голямата му част, е зъбното вещество дентин - dentinum. В естествено състояние той е жълтеникав и полупрозрачен. По строеж, химичен състав и развитие дентинът наподобява костна тъкан. Клетъчните елементи на дентина са одонтобластите, които се разполагат на границата между него и зъбната пулпа. Техните цитоплазмени израстъци са дълги и разклонени и се разполагат във фини каналчета. Тези каналчета се разполагат радиално и пронизват целия дентин. Във външните слоеве на последния те се разклоняват и анастомозират. В дентина се намират и колагенни влакна. В дентиновите каналчета проникват и амиелинови нервни влакна, които достигат границата с емайла. Това обуславя голямата болкова сетивност на тази част на зъба.

Кухината на зъба е изпълнена с мекото вещество - pulpa dentis. Тя има трофични функции по отношение на твърдите зъбни тъкани, тъй като в нея проникват и се разклоняват кръвоносни съдове и нерви. Основата на пулпата е изградена от хлабава съединителна тъкан, представена от колагенни влакна, които вървят във всички посоки с обилна основна субстанция между тях. Клетъчните елементи напомнят тези на ембрионалния мезенхим (вретеновидни и звездовидни). Срещат се още макрофаги и лимфоцити. Пулпата е богата на кръвоносни съдове, миелинови и амиелинови нервни влакна. Поради това при нараняване тя силно кърви и при дразнене е силно болезнена. През върховия отвор на зъба влиза малка артерия, която се разпада до капилярна мрежа. Последната е най-гъста в периферията на пулпата, непосредствено под одонтобластите. Венозната кръв се оттича по една малка безклапна вена, а лимфата - по един лимфен съд.

Зъбите на човека и висшите бозайници посредством своите корени са включени в алвеолите на горната и долната челюст. Такова свързване се нарича gomphosis. Разбира се, то няма буквален смисъл, тъй като зъбите се зараждат и появяват от вътрешността на костта, прикрепени към нея посредством сложно устроен задържащ апарат.

Основна роля на такъв апарат играе околозъбната съединителна тъкан, наречена още коренова обвивка - periodontium. Това образувание изпълва тясното пространство между зъба и стената на алвеолата. Периодонтът е образуван от снопчета колагенни влакна, които са здраво прикрепени за цимента на зъба и костната стена на алвеолата. В областта на шийката докъм средата на корена периодонталните снопчета имат приблизително хоризонтален ход, след което към дъното те постепенно стават коси до вертикални. Повечето снопчета имат радиална ориентация, а само малко от тях са тангенциални. По този начин зъбът всъщност "виси" в алвеолата и при дъвчене упражнява не натиск, а теглене на стената на алвеолата. Това теглене благоприятства нейната трофика, докато натискът върху нея предизвиква бърза атрофия. Периодонтът е обилно кръвоснабден.

Освен това между влакната, които го изграждат, се формира богата система от лимфни пространства. Така зъбът всъщност е потопен в течност, чието налягане е в състояние да отразява краткотрайни механични натоварвания върху него. Периодонтът е снабден със значително количество нервни окончания и притежава висока болкова сетивност. В прикрепващия апарат на зъба се включват и системи от съединителнотъканни снопчета, разположени в областта на зъбната шийка. Някои от тях обхващат кръгово, а други свързват шийките на два съседни зъба и са съставени от некръстосани и кръстосани влакна.

Зъбът заедно с прикрепващия апарат и ангажираните с него алвеоларна кост и венечен ръб представлява единен функционален комплекс, наречен пародонт - parodontium. Болестни процеси в неговите компоненти довеждат до разклащане и падане на зъбите (пародонтоза).

Венците - gingivae, са околозъбни лигавични участъци, които покриват алвеоларните израстъци на челюстите. Тук лигавицата е сраснала плътно с подлежащата кост, което я прави неподвижна и неподатлива (дъвкателна лигавица). Епителът й е многослоен плосък, полувроговяващ. Венецът в областта на зъбната шийка прилепва плътно към зъба посредством т.нар. венечен ръб. Той прониква в междузъбните пространства и образува междузъбни папили. Венецът е богато кръвоснабден и инервиран.

Съзъбието на израсналия индивид е съставено от 32 зъба, известни като постоянни зъби - dentes permanentes. Те са разпределени поравно в две зъбни редици - горна и долна. Зъбите във всяка редица се разполагат в две симетрични половини от по 8 зъба, при което оста на симетрия се разполага в срединната равнина. Всеки от посочените 8 зъба се характеризира с определени анатомични особености, които отразяват продължителния филогенетичен процес на специализация на зъбите в зависимост от приеманата в устната кухина храна. В анатомично и функционално отношение зъбите на израсналия индивид се делят на четири основни групи:

• режещи зъби, резци - dentes incisivi (8 броя);
• кучешки зъби - dentes canini (4 броя);
• предкътници (малки кътници) - dentes premolares (8 броя);
• кътници (големи кътници) - dentes molares (12 броя).

Всяка група зъби има определено функционално предназначение, поради което се характеризира със собствена форма и особености. Многообразието на формата на човешките зъби и тяхната детайлна специализация в сравнение със зъбите на животните се дължи както на обстоятелството, че човек приема и растителна, и животинска храна (омниворен тип), така и на това, че храната му претърпява значителна по степен предварителна обработка. Различната функционална натовареност на отделните групи зъби определя формата и големината на тяхната коронка, а освен това и количеството на корените им. По принцип зъбите с малка коронка имат един корен, а тази с голяма - два или три.

За отбелязване на зъбите са възприети зъбни формули, които отразяват всъщност особеностите в подреждането и специализацията на зъбите в рамките на една челюстна половина, т.е. четвърт съзъбие (8 зъба). В анатомията за характеризирането на съзъбието се ползва формула, която показва броя на отделните видове зъби на една челюстна половина. Така постоянните зъби на човека се характеризират с формулата I2C1P2M3. Традиционно в клиничната практика зъбите се обозначават с цифри, показващи мястото на зъба в половината от зъбната редица (лява и дясна половина на горната и долната зъбна редица), а именно:

87654321 I 12345678
87654321 I 12345678

Отделните видове зъби се отличават по формата на коронката и по броя на корените.

Резците - dentes incisivi, служат най-често за отхапване на хранителната хапка, поради което коронката им има форма на длето. На нея се различават една външна (лабиална) и една вътрешна (лингвална) повърхност, които се срещат в свободния заострен ръб - margo incisivus. Лабиалната им повърхност е леко изпъкнала, а лингвалната - вдлъбната и завършва в областта на шийката с малко възвишение - tuberculum dentis. Резците имат по един корен с конична форма, чийто връх е извит слабо латерално към следващия зъб. Резците са медиални и латерални. Последните са с по-малки размери, а в някои случаи горният латерален резец може да липсва. Резците на горната зъбна редица са по-големи. В някои случаи, особено често при дебел и къс frenulum labii sup., между горните медиални резци се наблюдава голямо разстояние - diastema, което се отразява върху образуването на някои дентални съгласни.

Кучешките зъби - dentes canini, служат за задържане и разкъсване на твърда и жилава храна. Те са най-дългите зъби. Коренът на горночелюстния кучешки зъб е дълъг 25 mm и може да достигне близо до очницата. Коронката на кучешките зъби има триъгълна до конична форма. Лабиалната повърхност е слабо конвексна, а лингвалната - конкавна и завършва към шийката с tuberculum dentis. Коренът на кучешките зъби е един, обаче масивен и дълъг. При горните зъби той е по-голям и коничен, а при долните - по-къс, странично приплеснат и понякога раздвоен към върха. Върхът на корените на кучешките зъби е извит леко латерално. Като полова особеност се смята слабото развитие на кучешките зъби на долната челюст при женските индивиди.

Предкътниците - dentes premolares, се разполагат над нивото на устния ъгъл в областта на бузата. По функция и форма те наподобяват кътниците. Коронката им е четириъгълна, а нейната дъвкателна повърхност е разделена посредством една бразда на две пъпки - tuberculum linguale и tuberculum buccale, от които последната пъпка е по-силно развита. Особено силно са развити букалните пъпки на долночелюстните зъби. Предкътниците имат един корен. При горночелюстните зъби в повечето случаи коренът на първия от тях е по-силно или по-слабо раздвоен, докато при втория раздвояване няма, а само по двете повърхности (предна и задна) коренът има по една бразда.

Кътниците - dentes molares, са най-големите зъби в съзъбието. Те са същински дъвкателни зъби, между чиито дъвкателни повърхности се развива високо налягане, тъй като и самите кътници са разположени по-близко до залавните места на дъвкателните мускули. Коронката им е с кубична до паралелепипедна форма. Дъвкателната й повърхност има 4-5 възвишения. Формата на коронката на горните кътници е ромбична и по нея се разполагат две букални и две лингвални възвишения, от които първите са по-високи. Те са разделени помежду си от линия, която протича косо (отпред и букално, назад и лингвално), и една перпендикулярна на нея, която минава почти успоредно на контурите на зъбната дъга. Първият горен кътник може да има в областта на предния лингвален ъгъл още едно малко възвишение - tuberculum anomale. Дъвкателната повърхност на долночелюстните зъби има обикновено 5 възвишения, от които 3 букални и 2 лингвални. Горночелюстните кътници имат 3 масивни корена - 2 букални и 1 палатинален, който е най-масивен. Кътниците на долната челюст имат два корена - едни преден и един заден. Букалното разположение на 2 от корените на кътниците на горната челюст благоприятства пренасянето на дъвкателния натиск от тях върху ябълчната кост посредством надебелението на горната челюст - crista infrazygomatica (намираща се над първия кътник), а чрез нея и чрез ябълчната дъга - върху костите на мозъчния дял на черепа. Част от дъвкателния натиск се пренася чрез лингвалния корен на същите зъби върху твърдото небце.

Третият кътник, наречен още dens serotinus (мъдрец), показва значителна вариабилност. Това се отнася особено за мъдреца на горната челюст. Много често тези зъби не пробиват изобщо поради аномалии в първичното разположение на техния зародиш в костта. Корените на кътниците на горната челюст се намират в непосредствена близост с дъното на sinus maxillaris. Често дори те се вдават в него, покрити само от лигавица. Тази близост обуславя нередки възпалителни явления в горночелюстната кухина, възникнали на базата на разпространен по съседство - per continuitatem, околокоренов възпалителен процес. Корените на долночелюстните зъби (кътници) често проникват в канала на долната челюст, като притискат разположените тук нерви и съдове.

Съзъбието е система от морфологично и функционално специализирани органи - зъбите. Зъбите на горната челюст образуват горната зъбна дъга - arcus dentalis superior, която има форма на полуелипса, докато долната зъбна дъга - arcus dentalis inferior, има параболична форма. Следователно двете дъги не си съвпадат, а освен това горната е малко по-широка. Ето защо при затваряне на устата горните зъби обхващат долните. При това положение лингвалните възвишения на горните кътници и предкътници попадат в улея между лингвалните и букалните възвишения на долните едноименни зъби, а горните резци покриват част от лабиалната повърхност на долните.

Освен това различията във формата на зъбните дъги и големината на съставящите ги зъби е причина всеки горночелюстен зъб да бъде в контакт с едноименния си и следващия го от долната челюст, така че всеки зъб има един главен и един допълнителен зъб - антагонист. Описаното състояние между зъбните дъги и отделните зъби се нарича оклузия - occlusio, докато променливите взаимоотношения между тях по време на дъвчене се наричат артикулация - articulatio.

В някои случаи горночелюстната зъбна дъга може да е по-малка от долно-челюстната и да бъде обхваната от нея. Това състояние се нарича progenia и се характеризира външно с различно силно издаване на брадичката и долната устна напред. В други случаи горната зъбна дъга може да превъзхожда значително долната, вследствие на което горните резци са издадени силно напред и са оголени от късата горна устна. Това състояние се означава като prognathia.

Освен посочените форми на оклузия съществуват и редица междинни. Повечето от тях са патологични и намаляват до голяма степен дъвкателната ефективност на съзъбието като цяло.

Аномалии на постоянното съзъбие и зъбите възникват след някои тежки заболявания на ранната детска възраст (рахит, тетания и т.н.), при вродени цепкови уродства на лицето, при вроден сифилис (зъби на Hutchinson - Хътчинсън, и пр.). В старческата възраст след загубата на зъбите настъпва процес на атрофия на алвеолите, което прави челюстите плоски. При това атрофията на горната челюст довежда до стесняването й, а на долната - до разширяването й. Едновременно настъпва и атрофия на главичката на долната челюст. В резултат на всичко това брадичката се издава напред, устните се скъсяват и стесняват, а бузите хлътват - получава се т.нар. старческо лице. 

Млечните зъби - dentes decidui, наподобяват по форма съответстващите им от постоянното съзъбие. Техният общ брой е 20. На всяка половина челюст се разполагат по 5 млечни зъба, от които 2 резеца, 1 кучешки и 2 кътника. Така зъбната формула на млечните зъби придобива следния вид: I2C1M2. В клиничната практика млечните зъби се означават с римски цифри, съответстващи на поредния номер в съзъбието. При двуцифреното обозначаване на зъбите поредният номер на всеки зъб се означава с арабска цифра, като пред нея се поставя цифра, обозначаваща челюстната половина, а именно: 5 - за дясната половина на горната челюст, 6 - за лявата половина на същата, 7 - за долната лява половина, и 8 - за долната дясна половина. Положението на млечните зъби може да се представи обобщено по следния начин:

горе дясно        горе ляво
55 54 53 52 51  61 62 63 64 65
85 84 83 82 81  71 72 73 74 75
долу дясно      долу ляво

Формата на млечните зъби в най-общ вид наподобява тази на съответните им постоянни зъби. Наред с това те показват и някои отличия. Коронката на млечните зъби има синкав оттенък. При резците тя има заоблени ъгли, а при млечните кътници е топчеста. Корените им са по-къси и при кътниците са по-отдалечени един от друг. Кухината на зъба, кореновите канали и върховите им отвори са по-широки.