Начало Медицинска енциклопедия Лечения Лечение с интерферон Медикаментозно лечение

Лечение с интерферон

Лечение с интерферон - изображение

Имуномодулаторите представляват субстанции, които повлияват в различна степен и променят имунния отговор след взаимодействие с различни патогени.

Имуностимулантите са голяма група препарати, които се използват главно при заболявания, протичащи с дефицит на имунната система, онкологични заболявания, инфекциозни болести, автоимунни процеси и други.

Интерфероните по същество представляват цитокини, сигнални протеини, които реализират комуникацията между клетките за активиране на защитните механизми на имунната система, подпомагащи отстраняването на налични патогени и чужди молекули.

Синтезират се по естествен път в тялото, като при някои състояния със значително намалена активност на имунната система, нивата им са недостатъчни, за да извършват своите биологични функции.

Открити са през 1957 година, като първоначално се използват ограничено, поради трудните методи и техники за получаването им и съответно скъпата цена. След 1980 година и с технологичния напредък в медицината, човешките интерферони се използват широко, показанията за приложението им се разширяват и се откриват нови видове.

Лечение с интерферон се назначава от специалист, като обикновено е част от комплексната терапия на основното заболяване.

Различните видове интерферони се прилагат в най-честия случай подкожно, по-рядко мускулно, като дозировката се определя индивидуално, в зависимост от основното и придружаващите заболявания, както и от индивидуалната имунологична резистентност на пациентите.

Интерфероните притежават множество ефекти и висока биологична активност:

  • имуномодулираща активност: представляват модификатори на биологичния отговор
  • противотуморна активност: пречат на деленето на раковите клетки и могат да забавят растежа на тумора
  • противовирусна активност: подпомагат предотвратяването на навлизането на вирусните клетки в клетките на гостоприемника, притежават директна противовирусна активност (главно срещу хепатитен вирус В, хепатитен вирус С, херпес симплекс и други), като в същото време активират сигналните механизми за наличие на чужди клетки и подготовката на имунната система за борба с тях и отстраняването им
  • цитотоксична активност: убиват заразените клетки, активирайки програмираната клетъчна смърт (апоптоза)
  • антипролиферираща активност: потискайки ангиогенезата и производството на нови кръвоносни съдове, необходими за туморния растеж, предотвратяват нарастването на неопластичните новообразувания

Интерфероните осъществяват своите ефекти по рецепторен механизъм, като в зависимост от вида на рецептора, с който взаимодействат, се различават три основни типа интерферони.

Интерферон тип 1 се свързва към специфичен рецептор, разположен на повърхността на клетките, известен като IFN-alfa/beta рецептор. Производството им в организма стартира при идентифициране на навлезли вирусни частици, като се активират молекули, потискащи вирусното възпроизводство.

Интерферон тип 2 е известен още като имунен интерферон и се активира от интерлевкин-12. Освобождава се от определен вид Т клетки (така наречените Т-хелпери тип 1).

Интерферон тип 3 е последният открит интерферон, като редица проучвания показват ролята му в терапията на някои вирусни инфекции.

Наличните видове интерферони, използвани в клиничната практика, са следните:

Видове интерферон

Отделните групи се прилагат главно при следните заболявания:

В зависимост от множество фактори препаратите се прилагат самостоятелно или в комбинация с други медикаменти.

Така например в терапията на вирусен хепатит често се комбинират с ламивудин или рибавирин, в комплексното лечение на различните форми на левкемия и лимфоми се прилагат заедно с имуносупресивни, цитотоксични и противотуморни медикаменти.

Интерферон алфа се използва при широк спектър от заболявания с вирусна и неопластична генеза, докато интерферон бета намира приложение главно при мултиплена склероза. Интерферон гама има изразени противовирусен и имуностимулиращ ефект, като се прилага при хронична грануломатоза, вирусен кератит, конюнктивит и други.

Продължителността на терапията е в пряка зависимост от тежестта на клиничното състояние на болния, както и от терапевтичния отговор спрямо приложеното лечение. Не се препоръчва лечебен курс с продължителност повече от 18 месеца.

По време на провежданото лечение с интерферон е възможно развитие на някои от следните странични ефекти:

  • грипоподобна симптоматика: повишение на телесната температура, втрисане, главоболие, мускулни болки, общо неразположение и повишена уморяемост, като са налице при голям процент от пациентите (от 50 до 100 процента)
  • локални ефекти: увреждане на тъканите на мястото на инжектиране, което се наблюдава по-често след приложение на интерферон бета-1б и пегинтерферон алфа-2б
  • храносмилателни нарушения: гадене, повръщане, диария, коремна болка, анорексия
  • неврологична симптоматика: обърканост, световъртеж, промяна в когнитивния статус
  • хематологични увреждания: намаление на боря на тромбоцитите (тромбоцитопения), намаление на броя на червените кръвни клетки (анемия)
  • промени в някои лабораторни показатели: увеличение на чернодробните ензими, повишени нива на триглицеридите
  • алергични прояви: обрив, сърбеж, подуване до анафилактичен шок

Интерферон - противопоказанияЗа смекчаване на нежеланите прояви се препоръчва овладяването им със симптоматични средства, като например аналгетици, антихистамини.

Терапията с интерферон не е подходяща при лица с чернодробни и бъбречни увреждания (риск от токсични прояви), сърдечна недостатъчност (риск от кардиални инциденти), заболявания на щитовидната жлеза, епилепсия, бременност (риск от увреждане на плода и нормалното протичане на бременността).

Комбинираното приложение на интерфероните с някои определени медикаменти може да доведе до сериозни лекарствени взаимодействия.

Така например едновременният пример на интерферон алфа-2а, интерферон алфа-2б, интерферон бета-1б със зидовудин (препарат, използван в терапията при СПИН) води до повишение на нивата на антиретровирусния агент, което от една страна подобрява ефективността му, но от други може да предизвика чернодробна токсичност и повишен риск от кървене. Поради тази причина в тези ситуации се препоръчва намаление на дозата на зидовудин с до 75 %.

Интерферон алфа-2а и интерферон алфа-2б забавят метаболизма на теофилин, увеличават времето му на престой в организма и съответно риска от токсични прояви, което също налага намаление на дозата на теофилин.

Функционалната активност и биологичният спектър на интерфероните са в процес на усилени изследвания, като се очаква значително разширяване на приложението им в близкото бъдеще.

Още по темата:

3.7, 12 гласа

ЗАБОЛЯВАНИЯ, ПРИ КОИТО СЕ ПРИЛАГА ЛЕЧЕНИЕТО Лечение с интерферон

ВСИЧКИ

ПРОДУКТИ СВЪРЗАНИ СЪС СТАТИЯТА

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА

СТАТИЯТА Е СВЪРЗАНA КЪМ

КатегорияБотаникаСнимкиЛеченияФизиологияЛюбопитноНовиниКлинични пътекиНормативни актовеИзследванияИсторияЗдравни съветиПатологияХранене при...Алт. медицинаМикробиологияВидеоЗдравни проблемиНаучни публикацииДиетиОрганизацииЛайфстайлСпециалистиТестовеСпортСоциални грижи