Регулация на секрецията и активността на хормоните

Активността на хормоните зависи от: синтезата им, секрецията им, постъпването им в кръвообращението, свързването им с плазмените белтъци, скоростта на метаболизирането им. Хормоналната активност е зависима и от активността на намиращите се в прицелните клетки рецептори, както и от различни хуморални фактори, и най-вече от обектът на регулация.

За пример може да послужи регулацията на кръвната захар, чието ниво определя секрецията на инсулин и глюкагон. Инсулиновата секреция се стимулира от високата глюкозна концентрация, докато глюкагоновата - от ниските стойности на глюкозата в кръвта. По-нататъшната регулация на секрецията на хормоните се осъществява по механизма на обратната връзка. За последната от значение е фоновото хормонално ниво.

Както споменахме по-горе, активността на хормоните зависи от свързването им със специфични плазмените белтъци, с които повечето хормони се свързват след като попаднат в плазмата. Комплексът, който хормоните образуват при връзката си с плазмените белтъци предпазва хормоните в кръвта от разграждащото действие на ензимите и от гломерулната филтрация. Когато се намират в свързано състояние активността им е минимална. Тъй като връзката им със специфичния плазмен белтък се разкъсва лесно, хормонът който се освобождава след това е вече активен.

Основен механизъм за регулацията на плазмената хормонална концентрация е принципът на обратната връзка, която може да бъде положителна или отрицателна. Механизмът на отрицателната обратна връзка е по-често срещан. За него е характерно, че при повишаване концентрацията на даден хормон в кръвта над определено ниво, се потиска секрецията му от жлезата. След като даден хормон осъществи физиологичната си функция, по-нататъшната му секреция не се увеличава, като за определен период от време може дори да се намали.

За пример може да послужи механизмът на отрицателната обратна връзка, който се наблюдава при регулацията на секрецията на хормоните на щитовидната жлеза. Когато хипофизата се стимулира под действието на хипоталамусния хормон тиреолиберин, тя отделя тиреотропен хормон. Тиреотропният хормон индуцира отделянето на тиреоидни хормони от щитовидната жлеза. Щом концентрацията на тези хормони се повиши, те оказват потискащо влияние  върху хипоталамуса и секрецията на тиреоидните хормони спира. В това се илюстрира механизмът на обратната отрицателна връзка.

Хормоналната активност може да бъде регулирана също и по обратния механизъм – чрез положителна обратна връзка. Тя се наблюдава, когато секрецията на даден хормон се стимулира под влияние на ниската му концентрация в кръвта. Тук за пример могат да бъдат дадени половите хормони при мъжа и жената. Те биват отделяни от половите жлези, които се стимулират от гонадотропните хормони на хипофизата. Хипофизата бива стимулирана от хипоталамусен освобождаващ фактор.

Високите концентрации на естрогените и андрогените потискат клетките в хипоталамуса отговорни за секрецията на хипоталамусния освобождаващ фактор. Като резултат се потискат клетките на хипофизата отделящи гонадотропни хормони и секрецията на полови хормони от половите жлези намалява и концентрацията им в кръвта се нормализира. В случаите, когато нивата на половите хормони в кръвта е под нормата, се отделя по-голямо количество хипоталамусен хормон, като се стимулира и отделянето на полови хормони.

Увеличената активност на ендокринните жлези се означава като хиперфункция, а намалената – като хипофункция. Може да се направи заключението, че като цяло всяка една ендокринна жлеза показва тенденция за свръхсекреция на своите хормони до момента, в който физиологичната им функция е осъществена. След това до нея стигат директни или индиректни сигнали, които потискат по-нататъшната секреция. И, обратно, когато една жлеза се намира в хипофункция, обратната отрицателна информация също намалява, което стимулира жлезата за секреция на адекватно количество хормон.

Централната нервна система (ЦНС) изпълнява основна функция в регулацията на секрецията на хормоните по два начина. Първият тя осъществява чрез образуване на специфични вещества в невроните на различни структури в мозъка. Те от своя страна потискат или стимулират секрецията на определени хормони в хипофизата. Вторият начин е чрез пряка вегетативна инервация на ендокринните образувания.

Чрез медиаторите ацетилхолин, серотонин, допамин и норадреналин се повлиява  дейността на ендокринните жлези. Това се осъществява чрез въздействията върху секреторните им клетки, както и чрез регулация на тъканния кръвен ток в ендокринните органи посредством промяна на съдовия тонус.

Хормоните в човешкия организъм се секретират и постъпват в кръвта  и тъканните течности периодично и на импулси, като времевите интервалите може да са по-големи или по-малки. Съществуват и денонощни колебания в хормоналната секреция, наречени още циркадни ритми. Едни хормони се секретират повече през деня, докато други през нощта.

През зимата се отделя повече тироксин, отколкото лятото. За естрогенните хормони у жените пък, е характерно, че достигат максимума в концентрацията си на всеки 14-ти ден от началото на менструацията. Съществуват и хормони, които при отсъстващи съществени изменения в околната среда, постъпват в кръвта сравнително равномерно.