Рефлекс на Павлов-Bainbridge

Рефлексът на Павлов-Bainbridge, наречен още предсърден рефлекс, представлява повишена сърдечна честота по време на повишено централно венозно налягане. Увеличеният кръвен обем се разпознава от барорецепторите, локализирани на местата на вливане на вените в предсърдието.

Рефлексът е описан за пръв път от Francis Bainbridge по време на експеримент с кучета през 1918 година. Той установил, че вливането на кръв или на физиологичен разтвор във животното води до увеличаване на сърдечната честота. Това явление се наблюдава дори ако артериалното кръвно налягане не се е увеличило. Ученият отбелязва, че сърдечният ритъм се увеличава само ако централното венозно налягане се повиши достатъчно, за да се разшири дясното предсърдие.

Повишеният обем на кръвта води до повишен венозен приток към сърцето, което води до активиране на предсърдните рецептори от тип В. Те изпращат сигнали към мозъка. От там други сигнали водят до пренастройване на симпатоковите и парасимпатиковите нерви към синоатриалния възел и до увеличаване на сърдечната честота. Ефектите върху сърдечния контрактилитет и минутния обем са незначителни. Рефлексът може да бъде блокиран от атропин или от прерязване на блуждаещият нерв.