Автономна нервна система (Systema nervosum autonomicum)

Автономната нервна система, наричана още вегетативна, е част от периферната нервна система, която осъществява инервацията на сърцето, кръвоносните съдове, екзокринните жлези и гладките мускули на вътрешните органи. Името на тази система произлиза от факта, че функциите й не подлежат на волеви контрол (с малки изключения), а се реализират с помощта на рефлекси. Тя регулира процеси в организма, които не подлежат на съзнателен контрол, като сърдечна честота, храносмилане, дихателна честота, зенична реакция, уриниране и сексуална възбуда.

Автономната (вегетативна) нервна система се състои от централна част, която се разполага в мозъчния ствол и в гръбначния мозък, и периферна част, включваща нервни сплетения и ганглии.

Характерна особеност на вегетативната нервна система е, че еферентната част на нейната рефлексна дъга е изградена от два неврона, за разлика от соматичната, при която тази част е представяна от един неврон. Телата на предвъзловите вегетативни неврони се намират в мозъчния ствол и гръбначния мозък (централна нервна система). Централните им израстъци (аксони) се наричат преганглионерни (предвъзлови) влакна. Те достигат до вегетативните ганглии, където формират синаптични връзки с телата и дендритите на следвъзловите неврони. Аксоните на последните, които се наричат постганглионерни (следвъзлови) нервни влакна, от своя страна достигат до даден вътрешен орган, жлеза и кръвоносен съд, осъществявайки тяхната вегетативна инервация. Аферентният неврон на вегетативната рефлексна дъга е разположен в спиналните ганглии или в ядрата на тези черепномозъчни нерви, които притежават вегетативна съставка. Аферентните неврони са псевдоуниполарни - има един клетъчен израстък, който след къс ход се разклонява на централен и периферен израстък.

Автономната нервна система е изградена от две основни части: симпатикова (pars sympathica) и парасимпатикова част (pars parasympathica). Някои автори обособяват трета част на тази система - ентералната нервна система, която се разполага в стената на стомашно-чревния тракт.

Еферентната част на рефлексната дъга на симпатикуса се различава от тази на парасимпатикуса. Преганглионерните нервни влакна на симпатиковата част са по-къси от тези на парасимпатиковата, и обратното, постганглионерните симпатикови влакна са по-дълги от тези на парасимпатикуса. Предвъзловите неврони на симпатикуса и парасимпатикуса са холинергични - основен невромедиатор е ацетилхолин в комбинация с един или няколко невропептида. Тази характеристика се запазва и при следвъзловите неврони на парасимпатикуса, докато следвъзловите неврони на симпатикуса са норадренергични - основен невромедиатор е норадреналин. Характерно за симпатиковата част е, че един предвъзлов неврон осъществява синаптична връзка с около 10 следвъзлови неврона. Същестуват примери, при които това отношение достига до 1/200. За разлика от симпатикуса, при парасимпатикуса това отношение е 1/3 (един предвъзлов неврон се свързва с до три следвъзлови). Тази особеност определя парасимпатиковата инервация като много по-прецизна от тази на симпатикуса. Много от органите са инервирани и от двете части на автономната нервна система, като съществуват и такива, които получава инервация само от една от тях.

Ефектът от инервацията на симпатикуса и прасимпатикуса върху прицелните органи е противоположен, като съществуват и изключения. Важна особеност е, че следвъзловите вегетативни влакна не образуват истински синаптични контакти с клетките на инервираните органи, а близост до тях влакната се разклоняват и формират характерни задебеления. От тях съответният медиатор (ацетилхолин, норадреналин) достига до ефекторните клетки чрез дифузия. Разстоянието, което трябва да преодолее дифузията, определя и времето за настъпване на ефекта в инервирания орган. При някои органи това разстояние е малко и те подлежат на по-бърз и по-прецизен контрол. Такива са гладкомускулните клетки на m. sphincter pupillae (сфинктер на зеницата) и тези в стената на ductus deferens (семепровод).

Симпатиковата и парасимпатиковата част на автономната нервна система подлежат на контрол от някои области на главния мозък, сред които са: мозъчната кора, хипокамп, базални ганглии, ретикуларна формация. Хипоталамусът е структурата на главния мозък, която опосредства този контрол. Той се реализира по два основни механизма:

• директен - хипоталамусът изпраща еферентни влакна до предвъзлови неврони на вегетативните ядра в мозъчния ствол и гръбначния мозък, като по този начин се осъществява контрол върху телесната температура, сърдечната и дихателна честота и кръвното налягане;
• косвен - хипоталамусът повлиява секрецията на ендокринните жлези и отделените от тях хормони повлияват функциите на вегетативната нервна система.

Важен вегетативен център, който координира тези функции в мозъчния ствол представляват nuclei tractus solitarii - ядра, получаващи аферентна сетивна инервация от повечето органи. При някои хора може да преварира дейността на симпатикуса или парасимпатикуса, при което ефектите на дадената част от вегетативната нервна система са по-силно проявени. Тези хора се определят като симпатикотоници или ваготоници - по името на n. vagus (най-добре развития парасимпатиков нерв).

Вегетативните нерви изхождат от различни отдели на централната нервна система. Различават се три части на системата от автономни нерви - главова, торако-лумбална и сакрална. Главовата се състои от парасимпатикови нервни влакна, които осъществяват инервация предимно в областта на главата. Торако-лумбалната част се състой от симпатикови нерви, излизащи от 14 гръбначномозъчни сегмента. Те инервират органи и кръвоносни съдове в цялото тяло. Сакралната част е представена от парасимпатикови нерви.