Затруднение при ходене, некласифицирано другаде МКБ R26.2

Осигуряването на движението на тялото в пространството и на всяка негова част една спрямо друга се осъществява от опорно-двигателната система. Тя съставена най-общо от две части:

• пасивна
• активна

Първата включва костния апарат — скелета, изграден от над 200 кости с различен размер, форма и функция. Активната част е представена от мускулните влакна, обединени в мускулни групи, които придават движение на пасивните кости, за които за захванати. Самата двигателна дейност може да се раздели на соматомоторна, осъществявана от пирамидната и екстрапирамидната системи — разположени в главния и гръбначния мозък нервни клетки (неврони), и висцеромоторна — неволева двигателна дейност. Походката представлява модела на движение на тялото в пространството. Увреждането на която и да е от структурите на двигателната система води до нарушение на походката и затруднение при ходене, некласифицирано другаде.

Причините за затруднение при ходене са изключително разнообразни. Те могат да се класифицират според това, коя част от опорно-двигателната система засягат или според патологичния механизъм, който довежда до съответното увреждане:

• Съдови заболявания
• Неврологични болести
• Ортопедични увреждания
• Болести на средното ухо
• Други заболявания

Съдовите заболявания, водещи до промяна в походката могат да бъдат разделени на сърдечно-съдови и мозъчносъдови. Тези от сърдечен произход са главно различни видове аритмия и хипотензия (ниско кръвно налягане). За ниско кръвно налягане говорим при систолна стойност (горна граница на кръвното налягане) под 100 милиметра живак. При хората, които са свикнали с ниски стойности на кръвното си налягане е необходимо то да спадне под 85-90 mmHg, за да се появят оплаквания от причерняване пред очите, шум в ушите, слабост, изпотяване, загуба на равновесие, световъртеж, сърцебиене, припадък.

Лятото предразполага към по-ниски стойности на кръвното, тъй като в топлото време кръвоносните съдове се разширяват, с което подпомагат за охлаждането тялото. Важно е и да не преяждаме, когато се храним, тъй като за храносмилането е необходимо да се насочи повече кръв към стомаха и червата, което намаля притока на кръв към главата, водещо до оплаквания като при ниското кръвно налягане.

В групата на мозъчносъдовите заболявания се включват транзиторните исхемични атаки и мозъчният инфаркт. Транзиторната исхемична атака представлява временно (преходно) нарушение на кръвоснабдяването на главния мозък, като последният изпада в кислороден глад. Прекъсването на доставката на кислород за нервните клетки, води до тяхното увреждане. Ако това състояние продължи повече от 4 минути, увреждането на невроните става необратима и състоянието се обозначава като мозъчен инсулт. При спонтанно възстановяване на нарушеното кръвообращение в рамките на няколко минути — увреждането на нервните клетки се прекратява и се възстановява нормалната им дейност.

Основните механизми за възникването на ТИА (транзиторна исхемична атака) са два — тромбоза (запушване на кръвоносен съд от кръвен съсирек) на мозъчна артерия или артериален спазъм (внезапна мускулна контракция и стеснение на кръвоносния съд). Тромбозата възниква на мястото на атеросклеротична плака в съответния кръвоносен съд, най-често след нейното отлепване. Спазъмът на съда също възниква най-вече в зоната на атеросклероза. След възстановяването на кръвния ток пациентът на практика е вече здрав, въпреки това е необходимо да бъде прегледан от лекар, за да се прецени дали има остатъчни, трайни неврологични увреждания.

Мозъчният инфаркт е другото заболяване на мозъчното кръвообращение, което може да доведе до затруднение при ходене, некласифицирано другаде. Причините и механизмите на изява на това заболяване са същите като при транзиторните исхемични атаки, като съществената разлика е, че нарушеното кръвоснабдяване продължава дълго и не се възстановява спонтанно. Освен от спазъм или тромбоза на мозъчна артерия, инсултът може да се дължи и на кръвоизлив — разкъсване на мозъчен съд, при което кръвта излиза от него и се събира в околното пространство, притискайки нервните клетки. Този вид мозъчен инфаркт се нарича хеморагичен, докато този предизвикан от тромбоза или спазъм се обозначава като исхемичен.

След установяване на причината за нарушеното мозъчно кръвообращение се започва лечение в спешен порядък. Тъй като може да се засегне всяка зона в главния мозък, според мястото на увреждането, то при засягане на нервните клетки в зоните, които са отговорни за движенията и координацията, се наблюдава и затруднение при ходене. Възстановяването след прекаран мозъчен инфаркт отнема много време и усилия. Освен медикаментозната терапия, от ключово значение е провеждането на физикална рехабилитация, като нейният успех зависи не само от знанията и уменията на медицинския специалист, а и от желанието и съдействието от страна на пациента.

Освен от заболявания на кръвоносните съдове затруднението при ходене е следствие и на редица неврологични болести:

• Мозъчна склероза (МС)
• Тумор
• Сифилис
• Паркинсонова болест
• Спиноцеребеларна атаксия
• Хорея
• Периферна невропатия

Мозъчната склероза е автоимунно заболяване, което уврежда бавно, но прогресивно нервните клетки в главния мозък. Имунната система, която нормално не реагира на собствени тъкани и органи, реагира на антигените (белтъчни молекули, към които се проявява имунна активност) по повърхността на невроните като на чужди за организма, водещо то атакуването и увреждането им.

Мозъчните тумори увреждат също нервните клетки, но тук увреждането се получава от механичното притискане на невроните и обем заемащия процес. Единственото лечение тук е оперативното отстраняване на новообразуванието, което може да се последва и от лъче- или химиотерапия.

Ортопедичните заболявания са най-честите причини за затруднение при ходене. Увредата може да бъде свързана с всяка структура на опорно-двигателната система — стави, сухожилия, мускули, кости. Основното ставно заболяване е артритът — възпаление на ставните повърхности или ставната капсула. Трите най-чести вида артрит са остеоартритът, ревматоидният артрит и подаграта.

При остеоартрита, което е главното възрастово обусловено заболяване на ставния апарат, има намаление на водното съдържание в ставния хрущял, заедно с намаление на глюкозамингликани и протеогликани — белтъчни молекули, които осигуряват лубрикацията в ставната цепка и по-лесното приплъзване на костите една спрямо друга. Тези процеси могат да бъдат засилени и от придружаващи заболявания като диабет, затлъстяване, други вродени или придобити ставни заболявания. Най-често се засягат тазобедрената става (коксартроза) и колянната става (гонартроза).

При ревматоидния артрит, които е вид автоимунен артрит, се наблюдава образуване на антитела срещу собствени белтъци на организма. Тези антитела атакуват ставния апарат, като резултатът е локално възпаление, което води до подуване (оток) на ставата, болезненост при движение и скованост. Причината за изява на този вид артрит невинаги се установява, но се смята, че след преболедуване от бактериална инфекция и образуване на антитела срещу протеини на чуждия микроорганизъм, те реагират и към собствени протеини, поради сходството между тях. Прекараната инфекция може да е била седмици преди изявата на ревматоидния артрит.

Подагрозният артрит представлява възпаление на ставата вследствие на отлагане на кристали от пикочна киселина под формата на туфи. Пикочната киселина е продукт на белтъчния метаболизъм, но при намаление на нейното отделяне от организма, тя започва да се натрупва в ставните междини, като най-често засяга малките стави — тези на големите пръсти на краката, по-рядко глезенните стави, но е възможно и засягане на ставите в целия организъм.

Затруднение при ходене, некласифицирано другаде се наблюдава често при различни проблеми с краката — враснал нокът (налагащо оперативно лечение), мазоли, кожни инфекции, проблеми с обувките, възпаления на мускулите или сухожилията. Общото между всички тях е наличието на болка в крака, което кара човек да щади съответната страна, което затруднява ходенето. Тежестта се прехвърля на здравия крак, като походката е насечена, бавна и с видно затруднение.

Други по-редки състояния са различната дължина на краката (налагащо корекция със специални поръчкови обувки за изравняване на дължината), вродена дисплазия на тазобедрените стави, счупване на кост, миопатии. Последните могат да бъдат вродени или придобити, като общото между тях е наличието на увреждане на мускулните влакна и болезненост в мускула, което ограничава и затруднява движението.

Болестите на вътрешното ухо водят често до световъртеж, което затруднява ходенето, като в някои случаи такова е дори невъзможно. Лабиринтитите представляват възпалителни заболявания на вътрешното ухо, най-често от бактериални инфекции, които се разпространяват по съседство от средното ухо — остри или хронични бактериални отити. Мениеровата болест е невъзпалително заболяване на лабиринта, което се предизвиква от нарушение на кръвоснабдяването му. Провокиращи фактори са тютюнопушене, прекарани инфекции, стрес, депресия.

Интоксикацията с различни вещества е честа причина за затруднение при ходене. Тук се включват лекарства, наркотици, токсини, тежки метали. Сред най-честите интоксикации с лекарства се наблюдават такива с антихипертензивни медикаменти, седативи, антипсихотици и антиконвулсанти. Препиването с етилов алкохол или натравяне с метилов такъв е често срещано.

Една причина, която често остава извън полезрението, е депресията. Това психично страдание се характеризира с чувство на потиснатост, липса на воля (абулия) и апатия, като човек заема най-често легнало или полулегнало положение и изпитва затруднение при изпълнение на ежедневните задължения и дори самообслужване. Походката става бавна, тромава, може да има и влачене на краката, залитане. След провеждане на адекватно лечение на депресивния епизод, походката също се нормализира.

Лечението на затруднението при ходене е свързано изключително с лечението на основното заболяване. Общите мерки включват употребата на различни видове помощни средства като бастуни или проходилки при по-тежките случаи. Рехабилитацията е от съществено значение, като нейната успеваемост зависи от опита и знанията на медицинския специалист и от съдействието на пациента.