Епидемиология на инфекциозния процес

Епидемиологията на инфекциозните заболявания включва широк спектър от теми, включващи изследвания на различни епидемични заболявания и методи като наблюдение, мониторинг, статистически извод, аналитични изследвания и експерименти. Епидемиологията изучава появата на заразни и хронични заболявания, главно под формата на епидемии, причинени от патогенни микроорганизми. В епидемиологията жизненоважна роля за разбирането на произхода и причината за заболяването е неговата етиология.

Търсенето на обяснение относно същността на инфекциозните заболявания стимулира човешкото въображение през вековете и е било обект на размисъл на множество мислители. В древни времена Хипократ установява наличието на връзки между появата на болести и околната среда. Идеята, че някои болести могат да бъдат предадени между хората (или да бъдат заразни) е основа за въвеждането на превантивни действия, още преди съществуването и значението на микробните агенти да са научно доказани. През 1546 г. в Италия Фракстаторо създава първата теория за предаване на болести между хората чрез малки частици, теорията не е научно доказана преди средата на XIX век, когато Сноу посочва водата използвана от населението като евентуален източник за предаване на холера. Едва в края на XIX век идеята за зараза окончателно побеждава опонента си - миазматичната теория. Напредъкът в микробиологията потвърди ролята на живите микроскопични агенти като непосредствена и основна причина за широк спектър от болести , като по този начин предизвика дълбоки промени в разбирането на причините за развитието на инфекциозните заболявания и последващите стратегии за тяхното предотвратяване.

Терминологията и понятията използвани днес в епидемиологията на инфекциозните заболявания не се развиват от единна теория или от една единствена дисциплина, а от сложна съвкупност от научни области, изучаващи техните агенти, техните причини, динамиката на предаването и дифузия на тези агенти и средствата за тяхното предотвратяване. Много от тези концепции са създадени през 19-ти век и в началото на 20 век (класически концепции), но старите концепции са преработени и се добавят нови понятия.

Инфекциозен агент е името, дадено на всички агенти способни да произвеждат инфекция или инфекциозно заболяване. Инфекциозната болест (или заразна болест) се определя като заболяване, причинено от конкретен инфекциозен агент или негов токсичен продукт, който се получава от предаването на този агент или неговите продукти от заразено лице, животно или резервоар на податлив гостоприемник, пряко или косвено чрез междинен растителен или животински гостоприемник, вектор или чрез околната среда. Инфекцията е термин, който определя входа и развитието на инфекциозния агент в човешкото или животинско тяло, независимо дали се развива заболяване.

Възникването на инфекциозни заболявания в човешките популации би могло да бъде в ендемична форма (непрекъснато явление с очаквана честота за определен период от време и на определено географско местоположение, когато се регистрира висока степен на инфекция, започваща от най-ранна възраст и засягаща предимно младите популацията се нарича холоендемична, а когато тя засяга еднакво всички възрастови групи, се нарича хиперендемия) или в епидемична форма (наличието на определено по-голямо заболяване, отколкото се очаква в определен географски регион). Когато епидемията се генерализира и включва различни страни и голяма популация, тя се нарича пандемия.

• Организмът, който е целта на инфектиращото действие на специфичен инфекциозен агент се нарича гостоприемник.
• Домакинът, който приютява агента в зрял стадий или в активна фаза се нарича окончателен гостоприемник.
• Гостоприемникът, който приютява агента в стадий на ларва или в начално развитие е междинен хост.

Древната идея за заразяване (дефинирана като предаване на инфекция от един индивид на друг - т.е. пряко предаване) по-късно се разглежда като заразяване между индивиди, които биха могли да бъдат медиирани по различни начини. Това се нарича косвено предаване. Този медиатор би могъл да бъде заобикалящият въздух (въздушно предаване), живо същество, действащо като вектор (предаване чрез векторно предаване) или дори предмет от средата на болния.

Замърсяването е ситуация, при която един човек или обект е домакин на инфекциозен агент и по този начин се превръща в потенциално средство за разпространение на този агент. Всяко същество (насекоми или други животни) или водата, въздуха, храната и почвата, което транспортира етологичния агент се определя като средство за разпространение. Когато предаването на инфекциозния агент се осъществява чрез организъм, който сам по себе си не причинява инфекцията, а единствено пренася патогена епидимиологията означава този организъм като вектор. Векторът може да бъде просто механичен, да пренася агента, който случайно го е замърсил, но не е от основно значение за проникването на агента или може да бъде биологичен, когато инфекциозният агент преминава от една фаза на своето развитие в друга. Векторният капацитет е свойство на вектора, измерва се чрез параметри като степента на изобилие, оцеляване и заразяване и има пряко влияние върху способността за предаване на инфекциозния агент.

Резервоарът на инфекцията, наричан също първичен източник на инфекция, е място (човек, животно, растения, почва или вода) в което инфекциозният агент намира условия, които му позволяват да оцелее и да се размножава и откъдето може да се предава на друг възприемчив домакин.

За да се появи инфекцията в нов гостоприемник, трябва възприемчивия домакин да бъде изложен на инфекциозния агент, т.е. трябва да има контакт между агента и домакина. Това може да бъде пряко или косвено в зависимост от начина на предаване на агента.

Различията, наблюдавани между инфекциозните агенти по отношение на периода между заразяването на гостоприемника и развитието на болестта довежда до необходимостта от дефиниране на тези различни периоди. Инкубационният период е интервалът между ефективната експозиция на податливия домакин към инфекциозен агент и появата на признаци и клинични симптоми на заболяването в този гостоприемник, латентен период е времето от инфекцията до началото на способността за инфектиране, преносимият период (или продължителността на инфекциозността) е интервалът от време, през който инфектираният гостоприемник, болен или не, елиминира агента в околната среда и нови възприемчиви индивиди могат да се заразят.

Инфектираните индивиди, които при изследване не показват клинично разпознаваеми симптоми на дадена болест, но които приютяват съответния етиологичен агент, се наричат здрави или асимптоматични носители и това състояние може да бъде кратко (временно или преходен носител) или продължително (хроничен носител). Последното е от голямо значение за общественото здраве поради способността на тези индивиди да разпространяват заболяването. Някои инфекциозни агенти могат да останат мълчаливо в гостоприемника за дълги периоди от време без никакви признаци на тяхното присъствие, но в крайна сметка могат да причинят заболяване. Това състояние е известно като латентна инфекция.
По-голямата или по-малката способност на инфекциозния агент да провокира заболяване след заразяване на гостоприемника се нарича вирулентност или степен на патогенност, числено изразена като съотношение на броя на случаите на болеста към общия брой на заразените индивиди. Много често се използва мярка за смъртност, която е делът на смъртните случаи по отношение на броя на случаите на заболяване в определено време.