Имунохистохимия

от 07 авг 2014г., обновено на 07 юли 2020г.

В кои случаи се препоръчва провеждането на изследването?

Има ли рискове от провеждането на изследването?

Въведение

Имунохистохимията (ICH) е метод за анализиране и идентифициране на видове клетки, базиран на способността на антителата (имуноглобулините) да свързват съответните антигени.

Това е високочувствителен и специфичен метод, при който се комбинира биохимия с хистология и имунология, като целта е да се определи хистогенетичната принадлежност на дадена формация, тъкани или тумор.

Изследването широко се използва в туморната диагностика, като този съвременен метод е в помощ при поставянето на диференциална диагноза на много онкологични заболявания:

тумори на меките тъкани;
главния мозък;
заболявания на лимфните възли и костния мозък;
тумори на млечната жлеза;
тумори на щитовидната жлеза;
тумори на черния дроб;
новообразувания на белите дробове и други;

Имунохистохимичното изследване предоставя уникалната възможност да се оцени биологичния потенциал на раковите клетки:

скоростта на растеж;
развитието на туморния процес;
реакцията към химиотерапията;
ефективността на лечението;

В кои случаи се препоръчва провеждането на изследването?

Имунохистохимията се използва за диагностициране на различни видове ракови клетки и подпомага избора на ефективно лечение и определяне прогнозата на заболяването.

При рак с неустановено първично огнище, когато е трудно да се установи откъде туморът е започнал развитието си, имунохистохимията определя вида клетки, използвайки специфични маркери по клетъчната повърхност.

Чрез имунохистохимичния метод:

Може да се извърши хистогенетична диагностика на тумори;
Може да се определи вида на новообразуванието и степента на малигненост (злокачественост);
Има възможност да се открият метастазите и локализацията на първичния тумор;
Е възможно да се направи прогноза за развитието на заболяването;
Имунохистохимията подпомага също така и различаването между доброкачествени от злокачествени тумори;
Може да се определи резистентността и чувствителността на туморните клетки към химио и лъчетерапия.
Методът се използва и за детекция (откриване) на вирусни и бактериални инфекции, като например:

1. 1. Helicobacter Pylori (при пациенти с хроничен гастрит);
  2. Mycobacterium tuberculosis;
  3. Цитомегаловирус;
  4. Epstein-Barr вирус;
  5. HIV и други;

Имунохистохимичното изследване може да се използва и за:

Диагностика на бъбречни заболявания;
Диагностика на системни заболявания на съединителната тъкан;
Изследване на невротрансмитери в неврологията;
Фармакологични проучвания за изследване на ефекта на медикаментите;
Избора на пациенти за специална туморна терапия.

Метод на провеждане на изследването:

За имунохистохимично изследване е нужно да се вземе проба от тъкан – биопсия.

Процедурата се извършва от лекар (най-често хирург). Възможно е също така изследването на кръвна проба или костен мозък.

След като се вземе, тъканната проба внимателно се фиксира и нарязва на блокчета.
Обикновено за фиксация се използва параформалдехид. Рязането става на микротом или криотом.

Хистологичните срези се фиксират върху предметно стъкло.

Върху тези специални стъкла се добавят маркери (антитела), които се свързват с клетъчните антигени, експресирани на повърхността на изследваните клетки или тъкани.

Свързаните антитела (маркери) стават видими (флуоресцират) при наблюдение под специален микроскоп.

Имунохистохимичните методи се разделят на: директни и индиректни.

Директните методи не са много чувствителни и не се използват често. Основават се на взаимодействието антиген-антитяло, като антителата се свързват с флуоресциращо вещество.

При индиректната флуоресценция няма пряко свързване. При тях се използват две антитела: първо взаимодействат антигена и първичното антитяло, след което комплекса се инкубира с вторично антитяло, което разпознава едни и същи региони на първичното антитяло. Вторичното антитяло е свързано с флуоресцентна молекула, ензим или друга молекула (напр. Биотин), който позволява да сеустанови дали има свързан антиген-антитяло комплекс.

Към имунната хистохимия се включват и имуноензимните методи. Разликата тук е, че вместо с флуоресцентна маркерна молекула, антитялото се свързва с ензим.
Цветното визуализиране на веществото, получено след взаимодействието между ензима и субстрата, показва мястото и интензитета на реакцията между антигена и антитялото.

Има ли рискове от провеждането на изследването?

Очакваните резултати от метода имунохистохимия могат да бъдат компрометирани от недостатъчно количество взет материал или неправилно взета, замразена, фиксирана, транспортирана или съхранена проба.

Резултати от проведеното изследване:

Нормални резултати:

Клетките са нормални за вида си и се намират на обичайното си място.

Не се установяват и специфични антигени с увеличен брой по повърхността на клетките.

Отклонения от нормата:

Имунохистохимичните маркери се използват най-често в диагностиката на:

Карцином на млечната жлеза - с оглед определяне степента на малигненост и за добиване на най-обективна информация по отнишение на прогнозата, от особенно значение е изследването на:
- 1. Пролиферативната активност (PCNA);
  2. Усилването и потискането на протоонкогените – C-erb B2 (HER-2);
  3. Състояниието на тумор-супресорните гени (р53);
Карцином на простатната жлеза: простатните карциноми се диагностицират имунохистохимично освен с приложение на антитяло срещу простатната специфична кисела фосфатаза, но и с антитяло срещу специфичен простатен антиген (PSA).
Карциноми на щитовидната жлеза: при фоликуларните карциноми силно се позитивира реакцията с антитяло срещу тиреоглобулин.
При медуларните карциноми се препоръчва използването на: антихромографин, антикалцитонин, антикарциноембрионален антиген.
Тумори на мускулната тъкан: те най-често показват положителни реакции с антидесмин, анти-мускулно-специфичен актин. Като допълнителен маркер може да се приложи anti-S-100 protein. За рабдомиосаркомите характерен е анти-миоглобулин.
Съдови тумори: при тях се препоръчва на първо място лектиновата имунохистохимия. Често се позитивира и моноклоналния макрофагеален маркер, както и антитялото срещу фактор VIII;
Дребноклетъчни бронхиални карциноми: освен с цитокератинови маркери, те често показват положителни реакции с анти-бомбезин и антикалцитонин;
Хепатоцелуларен карцином: диагностицира се имунохистохимично чрез приложение на алфа-фетопротеин. Той е отрицателен при холангиоцелуларния карцином. Хепатоцелуларният карцином често е положителен за алфа-1-антитрипсин и за алфа-1-антихимиотрипсин.

Съществуват повече от 200 антитела, които се използват като диагностични, прогностични и предиктивни биомаркери. Някои от най-често използваните туморни маркери в имунохистохимичната диагностика са:

Цитокератини;
CD 15 и CD 30 използвани при болест на Ходжкин;
Алфа-фетопротеин при хепатоцелуларен карцином;
CD117 при гастроинтестинални стромални тумори и остра лимфобластна левкемия;
Простатно-специфичен антиген (PSA) при злокачествено новообразование на простатата;
CD 20 за идентифициране на B –клетъчни лимфоми;
CD 3 за доказване на Т-клетъчни лимфоми;
Изследването за наличие на естрогенови и прогестеронови рецептори (ER & PR) имат както диагностично (при рак на гърдата и тумори на женската полова система), така и прогностично значение при отговора на хормоналната терапия;
Свръхекспресията на bcl-2-онкопротеин (инхибитор на апоптоза) се свърза с придобита резистентност към лъчелечение и химиотерапевтици;