Постменингококов артрит (А39.8ї) МКБ M03.0

Менингококовата инфекция е тежко протичаща бактериологична инфекция, която е позната още с названието менингококцемия. Болестта се причинява от грам-негативните бактерии Neisseria meningitidis. Кратка историческа справка посочва, че менингоковата болест за първи път е диференцирана от Gaspard Vieusseux през 1805 година в Женева. През 1884 г. италианските патолози Еттор Marchiafava и Angelo Celli описват вътреклетъчните менингококи в цереброспиналната течност, а през 1887 Anton Wiechselbaum идентифицира менингокока и установява връзката между микроорганизма епидемичния менингит.

Основен компонент на тяхната вирулентна активност е липополизахарид, който се разполага във външната мембрана на менингококите и действа като еднотоксин на инфектирания макроорганизъм. Наличието на ендотоксин в кръвта се определя като ендотоксемия. Ендотоксините влияят пряко или посредством посредници върху терморегулаторния център, тоест настъпва хипертермия. Друг основен клиничен ефект на ендотоксемията е хипотонията (понижаване на артериалното налягане). Наличието на ендотоксин в кръвта води до активация на проинфламаторни фактори (възпалителни) с последваща цитокинова буря. Като резултат настъпва септичен шок с клинична манифестация на полиорганна недостатъчност.

Други фактори на вирулентност са:

• Полизахаридна капсула — структура, която възпрепятства бактериалната фагоцитоза.
• Бактериални фимбрии — благодарение на тази структура менингококите се прикрепят към епителните клетки на макроорганизма.
• IgA протеаза — ензим, чрез който разрушава имуноглобулините от клас IgA и по този начин се компрометира хуморалния имунитет.

Подобно на всяка една инфекция от грам-негативна бактерия, N. meningitidis може да има различна локализация с различна клинична изява. Менингококовата инфекция може да манифестира като:

• Менингококов менингит
• Синдром на Waterhouse-Friderichsen
• Остра менингококцемия
• Хронична менингококцемия
• Менингококова болест на сърцето

Рядко срещана форма на менингококова инфекция е менингококовият артрит. За няколко десетилетия (1980 до 2002 година) са регистрирали само 34 клинични случая. Болестта не е типична, тоест за да се изяви менингокова инфекция като артрит и последващ постменингококов артрит е необходимо да има предхождащо ставно заболяване. 

При травми в областта на ставата, автоимунни заболявания със ставно ангажиране се нарушава локалната защитна функция на ставата. Изменя се синовиалната тъкан и се променя състава на синовиалната течност. При предхождащи възпалителни заболявания на ставата се нарушава и нормалната анатомична структура на ставата, предимно се установяват хрущялни лезии. Те са резултата от възпалителните микроабсеси по повърхността на ставата.

Ставната болка се изявява като водещ симптом при постменингококовия артрит. Ставната болест се характеризира като олигоартикуларна, тоест болестта ангажира само една става.  Рядко се установяват други форми на постменингококов артрит, като например:

• Остър полиартрит — болестният процес се установява в повече от 2 стави.
• Първичен гноен артрит — първично засягане на ставата след дълъг латентен период.

Възпалителният процес се локализира предимно с големите стави на горния и долния крайник. Болката се придружава от вътреставен оток и периставно локално възпаление, което включва меките тъкани около ставата. Кожата над ставата е топла и зачервена. Пасивните движения в ставата са невъзможни, а активните затруднени. Нарушената двигателна способност на ставата се явява последният белег на класическите признаци на възпалителен процес, а именно при постменингококов артрит клинично се установява:

• Болка
• Затопляне на над лежащата кожа
• Зачервяване на надлежащата кожа
• Ставен оток
• Нарушена функция

Диагностицирането на болестта се уповава на:

• Анамнестични данни и физикален статус

При насоченото лекарско интервю се снемат данни за сегашните оплаквания, придружаващите и миналите заболявания. Важно е да се уточни наличието на предхождаща менингококова инфекция. От физикалния статус се установяват бележите на възпаление.

Рядко има интоксикационен синдром с генерализирана астено-адинамия. В повечето случаи се касае за изолирано олигоставно ангажиране.

• Параклинични изследвания

След щателно събиране на клинични данни се пристъпва към параклиничното изследване. От кръвната картина се установяват лабораторни данни за възпалителен процес — левкоцитоза, завишени стойности на С-реактивния протеин, ускорено утаяване на еритроцити. Необходимо е да се верифицира (установи) причинителя. Менингококови бактерии се изолират от синовиалната течност. Може да се приложи микробиологична посявка с последващо изолиране на бактериите. В днешно време особено диагностично значение имат методите за бързо установяване на бактерии посредством полимеразно верижна реакция или методът ЕЛАЙЗА. Тези тестове се уповават на установяване на бактериалните антигени или наличието на бактериална ДКН/ РНК материя.

За визуализиране на локалните ставни промени конвенционален метод е рентгенографията. Алтернативен метод на рентгенография се явява артросонографията (ултразвуково изследване на ставния апарат). Рядко се налага прилагането на ядрено-магнитен резонанс или компютърна томография. От инвазивните диагностични методики се прилага ставната пункция, която в някои случаи е съчетана с едноскопско изследване.

Ставната пункция се прави предимно на "сляпо", при която мястото за пунктиране се определя спрямо анатомичните ориентири. В други се извършва под ехографски контрол. След като се вземе ставен пунктат е необходимо биологичният материал да се използва за определяне на микробната чувствителност към антибиотиците, тоест да се извърши антибиограма. Това е необходимо, за да бъде извървена ерадикационна терапия (пълно премахване на микробите).

Лечението е консервативно. Фармакологичната и част включва прилагането на симптоматични средства — нестероидни противовъзплаителни средства, аналгетици, при наличие на фербрилитет се приемат антипиретици. След верифициране на причинителя се прилага емпирична антибиотична терапия. Препоръчва се спазването на хигиенно-диатичен режим. С цел обременяване на механичното натоварване на ставите могат да се използват помощни средства за придвижване, за намаляване на отока се прилагат студени компреси или компреси с медицински мазила.

Диетичният режим включва прием на витаминозна храна, антиоксиданти и течности. Болестта е с благоприятен ход. Не трябва да се подценява имунопрофилактиката. При наличие на рецидивиращ постменингококов артрит се препоръчват менингококови ваксини. Рядко се установява хронифициране на болестта. При необратими ставни промени може да се предприеме неконсервативно лечение, което се изразява със ставно протезиране.