Стафилококус ауреус (Staphylococcus aureus)

Обща характеристика

Staphylococcus aureus е представител на род Staphylococcus, Грам-положителен, сферичен микроорганизъм. Някои щамове са способни да произвеждат стафилоксантин — златист каротеноиден пигмент, от тук произхожда името му — aureus (от лат. златен). През 1884 г. Розенбах описва два вида пигментирани колонии - Staphylococcus aureus (жълт) и Staphylococcus albus (бял).

Морфологични характеристики

S.aureus притежава характерните морфолочни особености на род Staphylococcus - Грам-положителни бактерии с кълбообразна форма и размери от 0,5 до 2,5µm. Не образуват спори, не притежават ресни и са неподвижни.

Културелни особености

В агар индивидуалните колонии са с кръгловата форма, изпъкнали и с диаметър от 1 до 4 mm. На плочки с кръвен агар, колониите на златистия стафилокок често са заобиколени от зона на ясна бета-хемолиза.

Бета-хемолизата представлява пълно разграждане на хемоглобина на еритроцитите (червените кръвни клетки) в близост до бактериална колония.

Резистентните към метицилин щамове, наречени още MRSA - Methicillin- resistant Staphylococcus aureus, често предизвикват слаба или никаква бета-хемолиза и се използват специални култивиращи среди с оксацилин (oxacillin), манитол (mannitol) и NaCl за изолирането им.

Фактори на патогенност и вирулентност

Staphylococcus aureus е опасен патоген, който причинява различни тежки заболявания. Вирулентността на S. aureus се определя от голям брой фактори, сред които секретираните токсини играят първостепенна роля, те се означават като фактори на вирулентност и патогенност (болестотворната сила на даден микроорганизъм).

Протеин А е компонент на клетъчната стена на S.aureus щамове и е бактериален повърхностен протеин.

Повечето щамове с клинично значение имат полизахаридни капсули, които инхибират фагоцитозата (процес на поглъщане и разрушаване на микроорганизми или чужди за организма частици).

Стафилокиназата активира превръщането на плазминогена в плазмин, който разгражда фибриновите съсиреци. Биологичното значение на тази активност е да се намали функцията на фибриновия отвор и поддържане на стафилококовата инфекция локализирана.

Стафилококите продуцират четири вида хемолизин (алфа, бета, гама и делта). Алфа-токсинът е най-известния токсин на S. aureus, той причинява β-хемолиза и е факторът, който уврежда тъканите в мястото на инфекциозното огнище.

Екфолиатинът е ензим, който предизвиква синдрома на попарената кожа.

Ентеротоксини произвеждат около половината от изолираните S.aureus, в зависимост от това тяхно свойство се разделят в 7 антигенни групи – A, B, C1, C2, D, E, F, G. Щамовете могат да продуцират широк спектър (над 20) ентеротоксини и ентеротоксин-подобни токсини.

TSS1 — (Toxic Shock Syndrome-toxin 1, ТСС) е токсин, който предизвиква токсичен шок при индивиди с раневи инфекции и при жени, използващи населени от S.aureus менструални тампони. Токсинът стимулира освобождаването на IL-1 (интерлевкин-1), IL-2, TNF-a (тумор некротизиращ фактор) и други цитокини, които са медиатори на възпалението.

Хиалуронидазата е ензим, които разгражда хиалуроновата киселина в съединителната тъкан.

Бета-лактамази — ензими, които разрушават бета-лактамния пръстен на бета-лактамните антибиотици.

Епидемиология

Стафилококите са едни от най-устойчивите неспорообразуващи микроорганизми. Попаднали върху повърхности се запазват жизнеспособни от 3 до 6 месеца. Представители са на нормалната микрофлора при хората. Стафилококус ауреус в носа и по кожата може да бъде доказан след взимане на биологична култура.

Микроорганизмите могат да бъдат пренесени от гостоприемника и предавани при директен контакт с носител или индиректно чрез докосване на замърсен артикул. В допълнение, разпространението на бактериите от нормалното им място на обитаване до анормално място може да бъде резултат от разкъсване в тъканта от рана или по време на хирургична интервенция. Голям риск от заразяване със стафилококус ауреус съществува при имунокомпрометирани пациенти. Много от инфекциите възникват в здравните заведения.

Патогенеза и клинична картина

S.aureus е най-честият причинител на стафилококови инфекции. Тежестта им може да варира от хранително отравяне или малки кожни инфекции до тежки животозастрашаващи такива. Техните най-чести локализации са:

1. стафилококус ауреус по кожата;
2. стафилококус ауреус в носа;
3. стафилококус ауреус в очите.

Входна врата при заразяването със стафилококус ауреус са кожата и лигавиците. Заболяванията се разделят на токсин-медиирани и инвазивни.

Към токсин-медиираните спадат:

• стафилококово хранително отравяне;
• токсичен шоков синдром;
• синдром на попарената (изгорената) кожа;
• ендокардит.

Към първичните инфекции се отнасят:

• абсцеси;
• флегмони;
• фурункули;
• карбункули;
• плеврит;
• пневмония;
• цистити.

Микробиологична диагностика

Диагностиката на стафилококовите инфекции се осъществява след събиране на материали за изследване. В зависимост от локализацията на възпалителния процес от болния се изследват кръв, урина, ликвор или гной.

За да се потвърди диагнозата, пробата от пациента се поставя върху хранителна среда. За S. aureus, използваната среда се насища с кръв и лактоза. Също се използва селективна среда със 7-9% натриев хлорид, която позволява на S. aureus да расте селективно. Тези носители се поставят върху петриеви блюда. След определен период от време се наблюдават типичните златисти колонии.

Лечение

Златистите стафилококи са много адаптивни и голяма част от тях са резистентни към един или повече антибиотици. Бактериемия, ендокардит, пневмония и други тежки инфекции изискват продължително интравенозно приложение на пеницилин, резистентен на към β-лактамазните ензими. Ванкомицин (vancomycin) често се запазва като резервен антибиотик за лечение на стафилококовите инфекции и особено тези, причинени от резистентните към метицилин щамове.