Автоимунни реакции и заболявания

Автоимунно заболяване възниква, когато специфичен адаптивен имунен отговор бива насочен срещу собствените антигени на макроорганизма. Автоимунните заболявания са резултат от загубата на имунен толеранс към собствените антигени, при които се наблюдава имунен отговор към един или повече тъканни антигени. Нормалната последица от адаптивния имунен отговор срещу чужд антиген е клирънсът на антигена от тялото. Когато се развие имунна реакция срещу собствените антигени, обаче обикновено е невъзможно имунните ефекторни механизми да елиминират напълно антигена. Поради този факт, ефекторните пътища на имунитета причиняват хронично възпалително увреждане на тъканите, което може да се окаже летално. Автоимунните заболявания се различават значително в органите които засягат, както и в своите клинични прояви. Някои от тях са ограничени до определени тъкани, а други са системни или разпространени. Въпреки тези вариации, се предполага, че всички автоимунни заболявания преминават през последователни фази на иницииране, размножаване и разделяне. Смята се, че всички стадии на едно автоимунно заболяване са свързани с неуспех на регулаторните механизми, като фазата на разрешаване се определя от частична и в повечето случаи краткосрочна способност за възстановяване на баланса на ефекторните и регулаторните реакции.

Придобитите имунни отговори се инициират от активирането на антиген-специфични Т-клетки и се предполага, че автоимунитетът се инициира по същия начин. Т-клетъчните отговори срещу собствени антигени могат да причинят увреждане на тъканите. Цитотоксичните Т-клетъчни отговори и неподходящото активиране на макрофагите от Тh1-клетките могат да причинят обширно увреждане на тъканите, докато неподходящата Т-клетъчна помощ и автореактивните В-клетки може да инициира вредни отговори чрез синтез на автореактивни антитела. Налице е семейна предразположеност спрямо развитието на някои автоимунни заболявания. Системата на човешкия левкоцитен антиген (HLA), която представлява класификация на клетъчно-повърхностни гликопротеини, разположени върху лимфоцити и макрофаги, е важен маркер за чувствителност, наличен при повече от 40 различни автоимунни заболявания. Влиянието на тази система може да играе доминираща роля в развитието на автоимунните заболявания. Връзката между HLA-B27 (клас I антиген) хаплотип и анкилозиращия спондилит (за който се предполага, че е с автоимунен произход) е ярък пример. Съществуват различни механизми, чрез които инфекциозен процес в тялото може да предизвика автоимунно заболяване. Една от основните причини за това явление е молекулярната мимикрия, при която В- и Т-клетките се активират в резултат на инфекция и разпознават и атакуват собствените млекули на тялото, които са подобни на тези синтезирани от инфекциозните агенти. Тази кръстосана реакция може да генерира автоимунен отговор. Вторият механизъм е следтвие от разпространението на епитопи, извесни още като антигенни детерминанти. В този случай автоимунният отговор се дължи на пространствената близост и приликите между няколко собствени епитопа и епитопи от микроорганизма. Третият механизъм е чрез активирането и клоновата експанзия на автореактивни Т-клетки, генерирана по време на възпалителния процес. Много автоимунни заболявания са свързани с генетични, инфекциозни и / или екологични предразполагащи фактори, като самите заболявания варират от органо-специфични до системни. Едни от най-разпространените автоимунни заболявания биват:

• инсулин-зависим захарен диабет;
• ревматоиден артрит;
• системен лупус еритематодес;
• склеродермия;
• множествена склероза.

Установено е, че инсулин-зависимият захарен диабет показва автоимунни характеристики, включително наличието на автоантитела срещу панкреатични бета клетки и автореактивни Т-клетки.

Ревматоидният артрит (РА) е хронично системно автоимунно заболяване, което възниква по-често при жени, отколкото при мъже, като се наблюдава предимно при пациенти в напреднала възраст. Процентът на разпространение, регистриран през 2002 г., варира от 0,5% до 1% от населението и има регионални различия. В патогенезата на ревматоидния артрит се различават стадиите инициация, съзряване, насочване и фулминантен стадий, съпътстващ увреждането на ставния хрущял, ерозия на костите и системни последствия. Проучванията показват, че Т-клетъчната линия, В-клетъчната линия, автоантителата като анти-цитрулиново антитяло и цитокиновата мрежа допринасят за появата на ревматоиден артрит. Повишени нива на провъзпалителни цитокини като TNF-a, интерлевкин (IL) -6 и IL-33 са ключови характеристики на заболяването.

Лупусът е хронично възпалително автоимунно заболяване с широк спектър от клинични прояви, произтичащи от ефектите му върху множество органи и системи. Съществуват четири основни типа лупус: неонатален, дискоиден, медикаментозен и системен лупус еритематозус (СЛЕ). Пациентите с лупус развиват автореактивност в резултат на анормална имунологична функция и производството на автоантитела, които водят до образуването на имунни комплекси. Лупусът е свързан с мултисистемно възпаление в резултат на анормална имунологична функция. Пациентите изпитват периодични обостряния с различна тежест. СЛЕ се счита, че се развива, когато Т-лимфоцита се свърже с антиген-представяща клетка (АРС). Т-клетъчният рецептор се свързва с основния комплекс натъканна съвместимост (МНС) част от АРС, което може да доведе до освобождаване на цитокини, възпаление и B-клетъчно стимулиране.

Склеродермията е заболяване на съединителната тъкан, включващо фиброза, която се характеризира с прекомерно натрупване на протеини в екстрацелуларния матрикс на кретките, съдово увреждане и имунологични аномалии. Хистологичният анализ на началния етап на склеродермията разкрива периваскуларни инфилтрати на мононуклеарни клетки в дермата, което е свързано с повишен синтез на колаген в околните фибробласти. Въпреки че патогенезата на системната склероза (SSc) все още не е напълно изяснена, редица изследвания са показали решаващата роля на няколко фиброгенни цитокини, освободени от имуноцити при иницииране на последователността от събития, водещи до фиброза. В допълнение, други механизми като съдово нараняване и апоптоза също участват в индуцирането на фиброзни състояния. Т-клетките, макрофагите и мастоцитите присъстват в увеличен брой или в активирано състояние в кожата на лезиалната склеродерма, те играят активна роля в патогенезата на заболяването чрез освобождаване на редица медиатори, цитокини / хемокини и растежни фактори. В допълнение, активираните периферни В-клетки се откриват в необичайно голям брой и допринасят не само за производството на антитела, но също и за активирането и диференциацията на Т-клетките и производството на различни цитокини.

Множествената склероза (МС) е възпалително демиелинизиращо заболяване на централната нервна система, характеризиращо се с разнообразни клинични прояви и хетерогенни хистопатологични характеристики. Основните имунологични аномалии в МС водят до различни неврологични и автоимунни прояви. МС може да се класифицира като епизодично демиелинизиращо заболяване на централната нервна система. Патофизиологията на заболяването е сложна и включва генетична чувствителност, фактори на околната среда и развитие на патологичен имуно-медииран отговор, водещ до фокално разрушаване на миелина, загуба на аксони и фокални възпалителни инфилтрати.