Имунопатология

Имунната система притежава две линии на защита - вроден имунитет и придобит имунитет.

Вроденият имунитет представлява първата линия на защита срещу нахлуващия патоген. Той е неспецифичен защитен механизъм, който се използва от гостоприемника незабавно или в рамките на часове от срещата с антигена. Вроденият имунен отговор няма имунологична памет и следователно не е в състояние да разпознае или "да запамети" същия патоген, ако тялото бъде изложено на него в бъдеще. Многобройни клетки участват в осъществяването на вродения имунен отговор като фагоцити (макрофаги и неутрофили), дендритни клетки, мастоцити, базофили, еозинофили, клетки естествени убийци (NK) и Т-лимфоцити. Фагоцитите са разделени на два основни типа клетки - неутрофили и макрофаги. И двата вида клетки притежават една и съща функция - да поглъщат (фагоцитират) чуждородните организми. За разлика от неутрофилите, макрофагите не само играят роля във фагоцитозата, но също така участват в представянето на антигени на Т-клетките. Дендритните клетки също фагоцитират и действат като важен мост между вродения и придобития имунитет. Мастоцитите и базофилите са от съществено значение за инициирането на имунологични реакции като тези, наблюдавани при алергия и астма. Еозинофилите са гранулоцити, които притежават фагоцитозни свойства и играят важна роля в унищожаването на паразитните организми. Наред с мастоцитите и базофилите те контролират и механизмите, свързани с алергията и развитието на астматичен пристъп. От друга страна, придобитият имунитет е антиген-зависим и антиген-специфичен и поради това включва забавяне на времето между излагане на антигена и максималната ответна реакция на организма. Характеристиката на придобития имунитет е способността за изготвяне на имунологична памет, която позволява на организма да осъществи по-бърз и ефективен имунен отговор при последващо излагане на антигена. Вроденият и придобитият имунитет не са взаимно изключващи се механизми за защита, а по-скоро взаимно допълващи се, като дефектите във всяка от двете системи водят до уязвимост на съответния организъм. Клетките на придобитият имунитет са Т-клетките, които се активират чрез действието на антиген-представящите клетки и В-клетките.

Имунопатологията е област на имунологията, която изследва различните видове имунопатологични реакции и механизмите на тяхното отключване. Имунопатологичните процеси се различават в зависимост от механизма на своето развитие и от това кой компонент на имунната система се засяга. Когато болестният процес е предизвикан от нарушение в пролиферацията на имунните клетки говорим за имунодефицитно състояние, при наличие на промени в реактивността на имунната система - за алергия или развитие на реакции на свръхчувствителност, а при появата на автореактивни имунни клетки (клетки, атакуващи собствените тъкани и органи н организма) говорим за развитието на автоимунни реакции.

Реакции на свръхчувствителност

Съществуват четири типа реакции на свръхчувствителност:

1. Тип I, непосредствена свръхчувствителност - Тип I свръхчувствителност е най-честият вид хиперчувствителност реакция. Това е алергична реакция, провокирана от повторно излагане на специфичен вид антиген, наричан алерген. За разлика от нормалния имунен отговор, реакцията на свръхчувствителност тип I се характеризира със секрецията на IgE от плазмените клетки. IgE антителата се свързват с рецепторите на повърхността на тъканите и кръвните базофили, което ги сенсибилизира още след първата среща с антигена. Следващо експониране на същия алерген довежда до секретиране на активни медиатори, като хистамин, левкотриен и простагландин, които причиняват вазоспазъм на обкръжаващата тъкан. Алергени, които могат да причинят IgE-медиирани алергии включват домашния прах, някои плесени, козината на домашните животни. Хранителните алергени също са често срещана причина за реакции на свръхчувствителност тип I.
2. Тип II, цитотоксична или зависима от антитяло чувствителност - Типичните реакции на свръхчувствителност тип II са рядкост и се развиват от 2 до 24 часа. Тези видове реакции се появяват, когато IgG и IgM антитела се свързват със собствените клетъчно-повърхностни молекули на организма, образувайки комплеплекси, които активират системата на комплемента. Това води до лизиране (разграждане) на собствените клетки, върху които са фиксиране комплексите. Реакции на свръхчувствителност тип II включват синдромът на Goodpasture и автоимунните анемии.
3. Тип III, имунокомплекс - Реакции на свръхчувствителност тип III възникват, когато IgG и IgM антитела се свързват с разтворими протеини и образуват имунни комплекси, което води до активиране на комплемента, възпаление, приток на неутрофили и дегранулация на мастоцити. Този тип реакция може да отнеме няколко часа, дни или седмици, а лечението обикновено включва противовъзпалителни агенти и кортикостероиди. Примери за реакции на хиперсензитивност тип III включват системният лупус еритематодес (SLE) и реактивния артрит.
4. Тип IV, свръхчувствителност от забавен тип - За разлика от другите видове реакции на свръхчувствителност, реакции тип IV са клетъчно медиирани и независими от антителата. Те са причинени от свръхстимулация на Т-клетки и моноцити, което води до освобождаване на цитокини, които причиняват възпаление, клетъчна смърт и увреждане на тъканите.

Автоимунитет

При развитието на автоимунни заболявания се осъществува загуба на нормалната имуно-хомеостаза, което предизвиква абнормен отговор на организма към собствената си тъкан. Характерно за автоимунните реакции е наличието на автореактивни Т-клетки, автоантитела и възпалителен процес. Рискът от развитие на автоимунно заболяване се определя от редица генетични фактори, най-силно от главния комплекс на тъканна съвместимост (МНС). Автореактивността може да възникне или чрез задействане на рецептори директно от автоантиген, или чрез кръстосана реакция между чужди и собствени антигени. Автоимунните заболявания могат да бъдат класифицирани като системни или органоспецифични. Системната категория включва:

• системен лупус еритематодес (SLE);
• ревматоиден артрит (RA);
• склеродермия;
• синдром на Sjögren;
• дерматомиозит;
• системни васкулити.

При системните заболявания автоантигените обикновено са специфични за клетките или тъканите, а увреждането на органите може да бъде медиирано от антитела или Т-клетки. Някои от по-забележителните примери в тази група, обхващаща практически всички системи, включват:

• тиреоидит на Хашимото;
• множествена склероза (MS);
• диабет тип 1;
• пемфигус вулгарис;
• автоимунна хемолитична анемия;
• миастения гравис.

Имунодефицити

Имунодефицитността се отнася до състояние, при което способността на имунната система да се бори с инфекциозните заболявания е компрометирана или напълно отсъства. Имунодефицитните разстройства могат да са резултат от първичен, вроден дефект (първичен имунен дефицит) или могат да бъдат придобити от вторична причина (вторичен имунен дефицит), като вирусни или бактериални инфекции, недохранване или лечение с лекарства, които индуцират имуносупресия.
Основните клинични синдроми, наблюдаване при наличието на имунопатологични процеси са:

• Инфекциозен синдром - повишена възможност от развитието на опортюнистични инфекции (причинени от представители на нормалната микрофлора), висок риск от генерализиране и хронифициране на инфекциозните процеси, както и по-висока смъртност въпреки прилагаето на подходяща терапия;
• Синдром на реактивиране - при неадекватна пролиферация на цитокини и възможно изостряне на съществуващото имунодефицитно състояние.