Имунен дефицит

Имунодефицитността (или имунната недостатъчност) е състояние, при което способността на имунната система да се бори с инфекциозни заболявания и неопластични процеси е компрометирана или напълно отсъства. Различават се две основни групи имунодефицити:

1. Първични имунодефицити - В-клетъчни дефицити, селективни имуноглобулин А дефицити, Т-клетъчни дефицити, комбинирани Т- и В-клетъчни дефицити, дефицит на комплемента, дефицит във фагоцитозата.
2. Вторични имунодефицити - СПИН, дефицити свързани с намален прием на хранителни вещества или обеситет.

Първичните имунодефицитни заболявания са резултат от дефекти в имунните клетки, включително Т-клетките, компонентите на комплемента и фагоцитите. Първичното имунодефицитно разстройство (ПИД) се отнася до хетерогенна група от над 130 заболявания, които са резултат от дефекти в развитието и/или функцията на имунната система. ПИД включват смущения на придобития имунитет (Т-клетките, В-клетките или комбинираните имунни дефицити) или на вродения имунитет (например нарушения във фагоцитозата или на комплемента). Клиничното представяне на ПИД е силно променливо, въпреки това повечето нарушения включват повишена чувствителност към инфекциозни процеси.

Нарушения на придобития имунитет

Т- и В-лимфоцитите са първичните клетки на адаптивната имунна система. В-клетките медиират производството на антитела и следователно играят основна роля в антитяло-медиирания (хуморален) имунитет. Т-клетките управляват клетъчно-медиираните имунни отговори. Дефектите възникващи във всеки етап от развитието на Т-клетките, диференциацията и съзряването водят до Т-клетъчни имунодефицитни разстройства, докато дефектите свързани с развитието и/или узряването на В-клетките водят до нарушения на В-клетките (дефицит на антитела). Тъй като производството на антитела, медиирано от В-клетките, изисква интактна Т-клетъчна функция повечето дефекти на Т-клетките водят до комбинирани разстройства и имунната недостатъчност.

Нарушения на вродения имунитет

Вродените имунни отговори представляват първата линия на защита срещу потенциално патогенни микроорганизми. Подходящото разпознаване на заплахите и индуцирането на възпалителната каскада са съществени стъпки при отстраняването на тези организми от организма. Неуспеха на вродената имунна система за идентифициране на патогените забавя индукцията на имунния отговор. Многобройни клетки и протеини участват във вродения имунен отговор, включително фагоцити (неутрофили и макрофаги), дендритни клетки и протеини на комплемента. Фагоцитите са основно отговорни за фагоцитозата (процесът, при който клетките поглъщат и отстраняват нахлуващите патогени) именно поради тази причина невъзможността за осъществяване на процесът на фагоцитоза позволява на патогенните микроорганизми да се размножават свободно в организма на гостоприемника.

Т-клетъчни и комбинирани имунодефицити

Клиничните прояви на Т-клетъчните (клетъчни) нарушения и комбинираните имунодефицити варират в зависимост от специфичния основен дефект в придобития имунен отговор. Пациентите със специфични Т-клетъчни дефекти могат да имат лимфопения (абнормно ниски нива на лимфоцити) и неутропенични (да имат абнормно ниски нива на неутрофили). В най-тежките форми на комбиниран имунодефицит (известен също като тежка комбинирана имунна недостатъчност (SCID)), съществува липса на функционални Т-клетки и имунна функция. Тези нарушения са рядкост и обикновено се наблюдава отсъствие на Т-клетки, но наличието на В-клетки.

B-клетъчни имунодефицити

Нарушенията при В-лимфоцитите (дефицит на антитела) са най-често срещаният тип имунодефицити, като съставляват приблизително 50% от всички ПИД. Те включват хетерогенна група от разстройства, характеризиращи се с повишена чувствителност към инфекции на дихателните пътища, по-специално Streptococcus pneumoniae и Haemophilus influenzae.

Пациентите обикновено са след 6-месечна възраст с повтарящи се и често тежки пулмонални инфекции като отитис медиа, синузит и пневмония. Диария, умора, автоимунни прояви (особено автоимунни цитопении) са също често срещани. Пациентите с хуморален дефицит често имат намалени или липсващи серумни нива на имуноглобулини, но могат също да покажат нормални или повишени серумни нива на имуноглобулини с анормална функция. Повече от 20 нарушения на дефицита на антитела са определени до този момент, но много от тях остават неопределени. Типични разстройства, които попадат в тази категория, включват:

• X-свързана агамаглобулинемия (XLA, известен също като агамаглобулинемия на Брутон);
• обща променлива имунна недостатъчност (CVID);
• селективен IgA дефицит.

Диагностичното тестване често включва тестове за пролиферация на лимфоцити, поточна цитометрия, измерване на серумните нива на имуноглобулин (Ig), оценка на серумни специфични титри на антитела в отговор на ваксинни антигени, неутрофилни функционални тестове, стимулационни анализи за цитокинови отговори и изследвания на комплемента. Ig заместителната терапия е основата на терапията за нарушения на В-клетките и също е важно поддържащо лечение за много пациенти с комбинирани имунодефицитни разстройства.

Вторичните имунодефицити са много по-чести от първичните имунодефицити. Вторичните имунодефицити са резултат от множество фактори, които могат да повлияят на гостоприемника с първично нормална имунна система. Тези недостатъци на имунитета се проявяват клинично чрез повишена честота или необичайни усложнения на често срещани инфекции и понякога чрез появата на опортюнистични инфекции. Вторичните имунодефицити имат широк спектър на представяне, например имунната недостатъчност, индуцирана от използването на кортикостероиди и други имуносупресивни лекарства зависи от използваната доза. СПИН е най-известният вторичен имунен дефицит до голяма степен поради разпространението му и високата му смъртност. Най-честата имунна недостатъчност в световен мащаб обаче е резултат от тежко недохранване, което засяга както вродения, така и адаптивния имунитет.

Вторичният имунен дефицит може да бъде причинен от лекарства, включително стероиди, циклофосфамид, азатиоприн, микофенолат, метотрексат, лефлуномид, циклоспорин и рапамицин, които засягат функциите на Т- и В-лимфоцитите. Вирусните инфекции могат да причинят имунна недостатъчност. Например, вирусът на ХИВ причинява СПИН, който засяга главно CD4+ Т-клетки и намалява клетъчните имунни отговори.

Недохранването е причина за вторичния дефицит, например намаления до липсващ прием на протеини засяга клетъчно-медиирания имунитет и фагоцитозата, поглъщането на микроорганизми е непокътнато, но способността на фагоцитните клетки да убиват вътреклетъчните организми е нарушена. Недохранването може да бъде резултат от неопластичен процес, изгаряния, хронични бъбречни заболявания, множествена травма и хронични инфекции. Дефицитът на цинк и желязо има разнообразни ефекти върху имунитета, включително намаляване на забавената кожна свръхчувствителност. Витаминните добавки (В6 и В12), селенът и медта също са важни за нормалната функция на имунната система. Други основни молекули са показали специфични роли в имунната система, например витамин D е необходим за активността на макрофагите срещу интрацелуларни патогени. Различни хормонални и метаболитни нарушения могат да доведат до имунен дефицит, включително анемия, хипотиреоидизъм, диабет и хипогликемия. Корекцията на хранителните недостатъци често води до разтваряне на тези имунологични дефекти.