Цитомегалвирусна болест МКБ B25

Инфектирането с човешкия цитомегалвирус (Human Cytomegalvirus) води до развитието на цитомегалвирусна болест.

Човешкият цитомегалвирус е представител на субфамилията Betaherpesvirinae (сем. Herpsviridae).

Агентът се отличава от другите херпесни вируси по това, че е слабо устойчив на външни влияния, като на стайна температура се инактивира сравнително бързо, а обработката с конвенционалните дезинфектанти го унищожава за минути.

Инфекцията показва повсеместно разпространение, като честотата е висока и относително постоянна в световен мащаб.

Засягат се в еднакво отношение и степен представителите на всички етнически и расови групи, без съществени различия между половете.

В развиващите се страни заразяването се осъществява още в млада възраст, като се откриват антитела в почти 100 % от населението, докато в развитите страни честотата на заразяване и развитие на инфекцията нараства с възрастта.

Източник на инфекцията е единствено болен човек или здрав вирусоносител, който отделя етиологичните агенти от слюнката, урината, сълзите и половите секрети. Веднъж заразени хората носят вируса пожизнено, който се излъчва от изброените секрети в продължение на месеци или дори години.

Предаването на инфекцията става по контактен път (при допир на лигавиците с инфектирани тъкани, секрети и екскрети), както и по полов път. Поради това, че безсимптомната виремия е възможна, предаването на инфекцията може да се осъществи чрез хемотрансфузия, дължаща се предимно на левкоцити. Предполага се и аерогенен път на заразяване, тъй като вирусът се открива в смив от носоглътката.

Възможно е заразяване на плода от бременната жена при първично заразяване по време на бременността или при провокиране на латентна инфекция (вертикален механизъм). Описват се случаи на заразяване на кърмачето посредством майчиното мляко (вирусите могат да се открият в ниски концентрации).

Обикновено при лицата с висока индивидуална имунологична активност и резистентност клинично видима симптоматика се развива рядко. При тях заболяването протича безсимптомно или субклинично, с грипоподобни прояви.

Рискови са пациентите с наличие на значително намалена имунна защита, като например болните от СПИН, след органна или тъканна трансплантация, при хронична терапия с имуносупресивни медикаменти (химиотерапевтици, кортикостероиди). При тях болестта може да доведе до тежки последици и усложнения в дългосрочен план.

От входната врата на инфекцията вирусите преминават в лимфните възли и след това в кръвта, като в хода на виремията достигат до различни органи и системи.

Необходими се средно от три до осем седмици за изява на първите клинични прояви при първична инфекция или това е така нареченият инкубационен период.

В зависимост от локализацията на болестния процес се различават няколко основни форми на инфекцията:

• Цитомегалвирусна пневмония: налице е фебрилитет (повишение на телесната температура), обща слабост и уморяемост, кашлица, затруднено дишане, болка, тежест и дискомфорт в областта на гърдите
• Цитомегалвирусен хепатит: пациентите обикновено се оплакват от болка и тежест в дясното подребрие, диспептични прояви, гадене, повръщане, промени в апетита и телесното тегло, жълтеница
• Цитомегалвирусен панкреатит: инфекцията трудно се различава от обикновения панкреатит, тъй като са налице аналогични прояви, главно болка, започваща от епигастриума и разпространяваща се към лявото и дясното подребрие и достигаща до областта на кръста
• Други цитомегалвирусни болести: в тази група се включват увреждането на централната нервна система (най-често под формата на енцефалит), засягането на стомашната и чревната лигавица (гастрит, ентерит), увреждането на зрителния анализатор, кожата и сърдечно-съдовата система
• Цитомегалвирусна болест, неуточнена

Хистологично в засегнатите тъкани се установяват гигантски клетки с ядрени и цитоплазматични включвания.

В белите дробове се оформя възпаление на лигавицата на бронхите и алвеолите с интерстициални инфилтрати от мононуклеарни клетки.

В черния дроб се засягат интрахепаталните жлъчни пътища и се развива дистрофия на хепатоцитите. При перинаталните и фетални форми се развива енцефалит с некрози.

Особено характерен патоанатомичен белег на болестта е наличието на големи ядра, заобиколени от цитоплазма и оприличавани на "око на бухал".

Необходимо е отдиференциаране на болестта от идентично протичащи заболявания, с бактериална, вирусна, гъбична или неопластична етиология.

Диагностицирането на инфекцията се базира на обработката и анализа на данните от проведените многобройни параклинични и микробиологични изследвания.

В масовия случай разпитът и клиничният преглед на болните лица са слабо информативни и не могат да насочат към болестта.

Лабораторните показатели при част от пациентите показват промяна в нормалните стойности на левкоцитите, чернодробните ензими, билирубина.

Микробиологичните изследвания са с най-висока информативна и диагностична стойност, като се прилагат серологични, културелни, имунологични и хистологични методи на изследване.

При данни за засягане на висцералните органи или централната нервна система е уместно извършването на компютърна томография или ядрено-магнитен резонанс за изясняване на тежестта на органните поражения.

Терапията при цитомегалвирусна болест се определя в зависимост от състоянието на пациента.

Леките форми не се нуждаят от терапия, достатъчно е приложението на симптоматични медикаменти.

При имунокомпрометираните пациенти е необходимо приложение на подходящи антивирусни средства, като например фоскарнет, валганцикловир, ганцикловир.

При някои пациенти след органна или тъканна трансплантация с профилактична цел се прилага ацикловир.