Стрептомицин

от 12 юни 2019г.

След откриването на пеницилина, започва усилено целенасочено търсене на нови антибиотични средства.

През 1943 г. Waksman, Schatz и Bugie изолират стрептомицин от актиномицета Streptomyces griseus, с което се създава основата на антибиотиците от групата на аминогликозидите.

Подробности може да прочетете на:

Препаратът притежава ниска липоразтворимост и слаба стомашно-чревна резорбция, поради което обикновено се прилага парентерално (по-често мускулно). Преминава трудно през кръвно-мозъчната бариера, но при наличие на възпаление на мозъчните обвивки се наблюдава повишение на пропускливостта и достигане на ефективни концентрации.

Разпределя се добре в перитонеалната, синовиалната, асцитната и плевралната течност. Притежава кратък полуживот, в рамките на два до три часа.

Излъчва се от организма предимно в непроменен вид, като основният път на елиминиране е посредством бъбреците чрез гломерулна филтрация.

Важна особеност е, че бъбречният му клирънс корелира с креатининовия клирънс и при увредена бъбречна функция, антибиотикът се натрупва и води до тежки токсични прояви. Възможно е развитие на остра бъбречна недостатъност, неврологични прояви, гърчове.

Стрептомицин притежава бактерициден ефект (убива бактериите) върху делящи се и неделящи се извънклетъчни микроорганизми. Механизмът на действие включва инхибиране на бактериалния протеинов синтез, посредством необратимо свързване към 30S субединицата на бактериалните рибозоми.

Стрептомицин има относително широк спектър и повлиява редица микробни агенти, главно Грам-отрицателни бактерии:

E. coli
Proteus
Pseudomonas
Klebsiella
Pasteurella tularensis, причинител на туларемия
Yersinia pestis, причинител на чума
Mycobacterium tuberculosis, причинител на туберкулоза
Brucella, причинител на бруцелоза

Приложен самостоятелно под формата на монотерапия, се наблюдава бързо развитие на резистентност. Много микроорганизми са развили резистентност към него, поради което употребата му се назначава след извършване на антибиограма и доказване на чувствителност на етиологичните агенти към него.

Основното приложение на този аминогликозиден антибиотик е в комбинираната терапия на туберкулоза, както и при чувствителни микроорганизми при пациенти с чума или туларемия. В редки случаи се използва в системното лечение на бактериален ендокардит.

Той е едно от основните средства, използвани в терапията на туберкулозата, заедно с изониазид, етамбутол, пиразинамид, рифампицин. Поради тежките странични реакции, препаратът обикновено се назначава за период от един месец.

Ефективен е при всички форми на туберкулоза, независимо от локализацията на първичното огнище.

Употребата му е ограничена, поради широкия спектър от нежелани ефекти, с който се асоциира употребата му. Често наблюдавани странични реакции са следните:

Ототоксичност: вестибуларни нарушения и кохлеарно увреждане, в резултат от влияние върху ресничестия клетки на базалния епител в кохлеята и нарушения в равновесието. Обикновено се изразяват в увреждане на слуха в различна степен, шум в ушите, намалена чувствителност към високочестотните тонове, световъртеж при лягане, несигурност на движенията на тъмно.

Подробности може да прочетете на:

Ототоксична загуба на слуха

Нефротоксичност: този антимикробен агент води до тубуларни увреждания, които водят до протеинурия, азотна задръжка, глюкозурия. Развива се остра тубуларна некроза, която е обратима и дозо-зависима.

Невромускулна блокада: при прилагане на високи дози е възможно развитие на обратима невромускулна блокада, предизвикваща респираторна парализа.

Алергични реакции

Абсолютно задължително е преди всеки антибиотичен курс да се извърши скарификационна проба и лечението да стартира само след отрицателен резултат.

Стрептомицин не се прилага по време на бременност, тъй като преминава плацентарната бариера и може да причини тежки увреждания на плода (най-често глухота).

Едновременното му приложение с пеницилини води до разширяване на спектъра на действие, тъй като и двата агента притежават бактерициден ефект.

Ототоксичният ефект на препарата се повишава при едновременна употреба с:

Нефротоксичният ефект се повишава при едновременна употреба с други увреждащи бъбреците медикаменти, като например полимиксини и амфотерицин В.