Поставяне и регулиране на имплантирано устройство МКБ Z45

Имплантите представляват, изработени от различни специални материали, устройства, които позволяват тяхното вграждане в тялото на пациента, без да бъдат отхвърлени. Тези устройства се използват за лечение на някои заболявания, като вродена и придобита глухота, ритъмно-проводни нарушения, системи за вливания и други. Някои от имплантите служат за възстановяване на външния вид, т.е, имат предимно козметичен ефект, докато други служат за възстановяване на някои липсващи или увредени функции.

Поставяне и регулиране на изкуствен регулатор на сърдечния ритъм

Пейсмейкърът е устройство, което се поставя в сърцето, за да регулира сърдечния ритъм. Използва се при лечение на ритъмно-проводни нарушения. То се поставя в някоя от сърдечните кухини (предсърдия, камери) и изпраща импулси, който карат сърцето да се съкращава. Устройството се включа автоматично сърцето излезе извън ритъм.

Конвенционалният пейсмейкър контролира състояния като аритмия, брадикардия. Пациентът може да се върне веднага към работата си, като се препоръчва 2 седмици след процедурата да се избягват физически натоварвания. След този период трябва да се извърши контролен преглед, който цели да провери колко добре работи устройството и да даде информация за батерията. Препоръчително е на всеки 6 месеца да се извършва контролен преглед.

Бивентрикуларният пейсмейкър работи на същия принцип, но има допълнителен кабел, който свързва предсърдие с камера. По този начин синхронизира съкращенията на сърцето. При някой пациенти с аритмия се налага, освен вграждането на пейсмейкър, но и на имплантиран кардиовертер дефибрилатор (ICD).

Създадени са устройства за непрекъснат екг запис (loop recorder), които се имплантират под кожата за период от 3 години и записват сърдечната дейност. Макар и рядко възможно електрически устройства да предизвикат смушения в пейсмейкърите, затова е по-добре устройствата като мобилните телефони да стоят на разстояние 15 см от пейсмейкърите.

Поставяне и регулиране на система за вливане

Такава система се използва, когато е нужно в тялото на пациента да се внесат медикаменти или разтвори за поддържането на неговото здраве. Повечето от системите се поставят венозни, но съществуват и други пътища за вливане — артериален, подкожен, епидурален. Някой системи за вливания са предназначени за приложение единствено в болничното заведение, докато други могат и извън него. Най-често използваните са:

• Ентерална помпа — за доставка на хранителни вещества и медикаменти през храносмилателната система
• Помпа за контролирана аналгезия — за доставяне на медикаменти, които да облекчат болката
• Инсулинова помпа

При поставяне на абокат се търси периферен венозен източник, обикновено по предмишниците, но ако до такъв не може да се осигури достъп, се пристъпва към централен венозен източник. Банките, които се вливат могат да са включени да текат бавно, умерено или струйно. Някои се включват на перфузор. Този метод е приложим за разтвори и медикаменти, които не могат да се поставят чрез банки.

Поставяне и регулиране на средства за контрол върху състоянието на съдовете

Използват се за прилагане на медикаменти, хранителни вещества, инфузионни разтвори, кръвопреливане или други манипулации. С централно венозно устройство се достига до горната или долна куха вена, осигуряват се стабилност, безопасност, бърза хемодилуция и взимането на кръв за изследвания става по-лесно.

Централните венозни катетри също са няколко типа:

• периферен централен катетър
• порт катетър
• централен венозен катетър

Периферните катетри не се поставят в централната венозна система, за разлика от централните. След поставянето им в периферни източници, се придвижват напред по подключичната вена. Периферните канюли се използват най-често. Те трябва да са тънки, за да се осигури по-голям вътрешен диаметър и да се намали триенето с венозната стена.

Състояния, при които се налага използването на венозен катетър са масивни изгаряния, дехидратация, шок, обилни повръщания или профузна диария. Според съдържанието на изгубените течности от тялото се преценя какъв разтвор да се използва.

1. хипертоничен — ако тялото е загубило повече сои и по-малко вода
2. хипотоничен — ако загубата е на повече вода и по-малко соли
3. изотоничен — загуба на вода и соли

Винаги трябва да се спазват правилата за стерилност, за да не се стигне до инфекция, затова кожата и банката се дезинфекцират. След като се окачи системата, ръката се пристяга с есмарх и се вкарва игла във вената. Добре е да се закрепи допълнително с левкопласт, за да не се размести.

Поставяне и регулиране на имплантирано слухово устройство

Преди преминаването към имплантирането на слухов апарат е необходимо да се прецени коя част е увредена — звукопроводната или звукоприемната. При избора на устройства, важна роля играе и какъв процент е загубата на слуха. При лека степен се преминава към транскутанни костни проводими импланти, а перкутанните се използват за по-тежки случаи. Ако загубата на слуха е комбинирана се преминава към импланти на средното ухо.

Имплантируемото слухово устройство се захваща за една от слуховите костици (чукче, наковалня, стреме). Неговата функция е не да усили предавания звук, а да премести някоя от тези костици. Кохлеарният апарат е сложно устроен, с външна (микрофон, речев процесор, предавател) и вътрешна част.

Поставяне и регулиране на други имплантирани приспособления

Млечната жлеза се отстранява най-често, поради рак на гърдата. Това емоционално и физически оставя белег върху пациента и някои решават да им бъдат поставени импланти. Според състава си се поделят на салинни, изпълнени с физиологичен разтвор и силиконови — със силиконов гел.

Съществува голямо разнообразие от размери, къде да бъде направен разрезът (трансумбикално, инфрамамарно, трансабдоминално, трансаксиларно, периареоларен) и как да бъде поставен имплантът.

Характерното за салинните импланти е, че се поставят празни и когато вече са в тялото се запълват с течността. Затова трансумбиликалният (през пъпа) начин на поставяне е подходящ само за салинни импланти.

• Субпекторален — поставя се под големият гръден мускул
• субгландуларен — между млечната жлеза и големият гръден мускул
• подмускулен — разполага се под мускула, освобождават се връзките и на страничните мускули
• субфасциален — поставя се под фасцията на големият гръден мускул

След процедурата мястото е болезнено и оточно, като отокът може да продължи повече от месец. Особено важно е пациентката да не се натоварва физически, да носи специален безформен сутиен.