Функционални нарушения на полиморфно-ядрените неутрофили МКБ D71

Полиморфонуклеарни левкоцитите (неутрофили) са най-важните фагоцитиращи клетки, които защитават организма от бактериални инфекции. Нарушенията на функцията на неутрофилите предразполагат развитието на повтарящи се инфекции на кожата, меките тъканни, дихателната система и гастроинтестиналния тракт. Стафилококус ауреус (St. aureus), грам-отрицателни бактерии и по-рядко кандида албиканс, са най-чести причинители на тези инфекции.

Функционалните нарушения на полиморфно-ядрените неутрофили се дължат на биохимични и молекулярни дефекти. В повечето случаи се касае за първично увреждане на неутрофилната функция, които причиняват дефекти в неутрофилната адхезия, миграция, фагоцитоза и окислително лизиране на бактериалните продукти. Те включват дефицит в адхезията на левкоцитите, нарушения в клетъчния мотилитет и хемотаксиса; хронична грануломатозна болест.

Хроничната (в детска възраст) грануломатозна болест (ХГБ) е най-честото вродено нарушение във фагоцитната функция на неутрофилните гранулоцити. Представлява рядко заболяване, което се характеризира с отсъствие или намалена функция на ензими свързани с образуването на кислородни токсични агенти, важни за вътреклетъчно убиване на фагоцитираните микроорганизми. ХГБ е известна още като прогресивна септична грануломатоза и вродена дисфагоцитоза.

Хронична грануломатозна болест (ХГБ) е генетично обусловено заболяване, което засяга 4 - 5 индивида на един милион и се причинява от мутации в един от няколко гена, кодиращи пет компоненти на ензима редуциран никотинамид аденин динуклеотид фосфат (NADPH) оксидаза. В около две трети от случаите, ХГБ се унаследява като Х-свързано рецесивно заболяване, причинено от мутация в гликопротеин 91 фагоцитен оксидазен ген (gp91 phox ген), който кодира мембранно свързаната субединица на ензима. В останалата една трета от случаите ХГБ се унаследява по автозомно-рецесивен начин и са причинени от дефекти в цитозолни компоненти p47phox (25%), p67phox (5%) или в по-малката мембранно свързана субединица - p22phox (5%). Като цяло, пациентите с p22phox и p67phox дефицит имат сходен клиничен фенотип като тези с Х-свързан дефицит (91phox), но при пациенти с p47phox дефицит се наблюдава по-леко протичане.

Клиничните прояви са хронични и рецидивиращи пиогенни инфекции, които се наблюдават още през първите години от живота, супуративни лимфаденомегалии, чернодробни абсцеси и грануломи, хепатоспленомегалия. Преобладават инфекциите с каталазо-продуциращи бактерии (стафилококи, пневмококи). Характерно е образуването на грануломи локализирани в лимфните възли, кожата, белите дробове, черен дроб, слезка и костен мозък.

Най-често срещаните микроорганизми, въз основа на вида и мястото на инфекцията, включват:

пневмония - Aspergillus, Staphylococcus, Nocardia и Serratia и Burkholderia cepacia (преди Pseudomonas cepacia).

• подкожни, чернодробни или периректални абсцеси - Staphylococcus aureus, Serratia и Aspergillus видове.
• белодробен абсцес - Aspergillus видове.
• мозъчен абсцес - Aspergillus видове.
• гнойни аденити - Staphylococcus и Serratia видове.
• остеомиелит - Serratia и Aspergillus видове.
• бактериемия и/или фунгемия - Salmonella, Candida и Burkholderia cepacia.

Диагнозата се основава на данни за хронично-рецидивиращи гнойни инфекции с различна локализация, проявяващи се в първите години от живота, физикалните находки, лабораторни и инструментални изследвания. Изследванията включват:

• пълна кръвна картина (ПКК);
• биопсия;
• скорост на утаяване на еритроцитите (СУЕ) - тества се при възпаление;
• рентгенография на гръден кош, КАТ сканиране на кости и чернен дроб;
• тест с нитроблау тетразол е широко използван тест при хронична грануломатозна болест.
• съвременен тест, наречен цитохром C редуктазен тест, се използва за количествено определяне на образувания от фагоцитите супероксид. След като се диагностицира хронична грануломатозна болест, се провежда генетичен анализ, за да се определи точната мутация.

Съвременното лечение на хронична грануломатозна болест включва агресивна и продължителна употреба на антибиотици и преднизон. Антибиотици трябва да се избират внимателно, а лечението трябва да бъде своевременно назначено. Конвенционалното лечение продължава през целия живот и се състои в антиинфекциозна профилактика с антибиотици като триметоприм-сулфаметоксазол (TMP-SMZ), антимикотици като итраконазол и /или INF-гама.

Трансфузии на гранулоцити от гранулоцит колония-стимулиращ фактор и дексаметазон-стимулирани донори може да бъде избор на лечение при пациенти с ХГБ, особено тези с дисеминирана инвазивна аспергилоза.

Трансплантацията на хемопоетични стволови клетки може да се използва като начален вариант за лечение. Еднакви резултати се постигат със стволови клетки от съвместими с реципиента донори, които имат роднинска връзка и съвместими донори, които нямат роднинска връзка с реципиента.

Трансплантацията на костен мозък може да се приложи като последен вариант. Това лечение има частичен успех.

Дефект на рецепторния комплекс на клетъчната мембрана се характеризира с повтарящи се бактериални инфекции и вроден дефицит на три повърхностни мембранни левкоцитни антигени, известни като CR3, LFA-1 (лимфоцитен функционално-свързан антиген тип 1) и P150,95 (с неизвестна функция). Тези антигени имат обща бета-верижна структура, свързана нековалентно с една от три различни вида α-вериги.

Смята се, че пациентите с това заболяване имат намалена или липсваща способност да синтезират общата β-субединица на антигенното семейство. В резултат на липса или намалена експресия на всеки от трите антигена се различават отделни типове левкоцити. Неутрофилите имат намалена фагоцитен и оксидативен отговор към бактерии и дрожди, както и намалена способност за адхезия и миграция в инфекциозното огнище.

Ин витро проучвания на нормални неутрофили, моноцити и лимфоцити с моноклонални антитела за отделните α и b-вериги на тези антигени показват, че по-голямата част от клиничните изяви при пациентите се дължат на дефицит на CR3 в неутрофилите и моноцитите. Диагностицирането на това заболяване е улеснено от разработването на моноклонални антитела, специфични за α вериги на CR3.