Ентерококи (Enterococci)

Обща характеристика

Видовете от род Enterococcus са Грам-положителни коки, представители са на род Streptococcus. Задължителни обитатели на чревната микрофлора наред с E.coli. При определени обстоятелства тези микроорганизми могат да причинят инфекции и също така са едни от санитарно-показателните микроорганизми.

Микробиологична характеристика

Ентерококите са Грам-положителни микроорганизми, морфологично неразличими от стрептококус пенвмоние. На микроскопски препарат се подреждат по двойки или в къси верижки. Не притежават ресни и не образуват спори.

Културелни особености

За култивирането на ентерококи е необходимо посявкатра им да бъде извършена върху кръвен агар или дръг вид селективни хрранителни среди. Върху кръвен агар колониите им изклеждат изпъкнали, непрозразчни и със суха консистенция. Обикновено са нехемолитични, но някои видове могат да предизвикат алфа-хемолиза. Оптимални за тяхното развитие са среди, съдържащи 6,5% NaCl и рН 9,9% или 40% концентрация на жлъчка.

Антигенна структура

Притежават груповия D-антиген на род Streptococcus (глицерол-тейхоева киселина, съдържаща d-аланин и глюкоза), което ги класифицира като група D стрептококи.

Епидемиология

Ентерококите са част от нормалната чревна микрофлора, но при определени обстоятелства могат да причинят тежки инфекции. Наличието на тези микроорганизми върху различни повърхности и в околната среда говори за фекално замърсяване. Бактериите могат да се разпространяват в болничните заведения, особено при не напълно почистени катетри или диализни апарати.

Патогенеза и клинична картина

От съществуващите 37 вида ентерококи, по-малко от една трета от тях са свързани с болести при хората, 10% от вътреболничните инфекции се дължат на ентерококи, съществена роля за развитието им имат E.faecium и E.faecalis.

Бактериите могат да причинят инфекция при хората, когато навлязат в рани или постъпят в кръвта или уринарния тракт. С висок риск от развитие на ентерококова инфекция са хора, които:

1. имат слаб имунитет поради заболяване или операция;
2. са на диализа;
3. са претърпели трансплантация на органи;
4. са носители на ХИВ.

Enterococcus faecalis е причина за 85-90% от ентерококовите инфекции, а Е.faecium причинява 5-10% от тях. Най-често срещани са инфекциите на урогениталния тракт, особено при пациенти с поставени уретрални катетри.

Ентерококите могат да причинят менингит и бактериемия при новородени. При възрастни ентерококите могат да причинят ендокардит.

Практикуването на добра хигиена, особено в болнична обстановка, може да предотврати разпространението на инфекцията с E. faecalis.

Микробиологична диагностика

За поставяне на микробиологична диагноза е необходимо взимане на материали за изследване като кръв, урина или гной. Микробиологичната диагностика дава възможност да се докажат:

• Enterococcus faecalis при жени;
• Enterococcus faecalis при мъже;
• Enterococcus faecalis при бременни;
• Enterococcus faecalis в урината.

Изготвянето на микроскопски препарат и оцветяването му по Грам, както и извършването на биохимични тестове са от съществено значение.

Изолираните микроорганизми се изучават антигенно, по този начин се определя принадлежността им към някоя от групите на Лансфилд.

Посявката на култура върху кръвен агар е необходимо, но от значение е, че различните видове ентерококи могат да предизвикат алфа, бета или гама-хемолиза.

Лечение

Основен проблем при лечението на ентерококови инфекции е, че те могат да бъдат много устойчиви на антибиотици. Обичайните концентрации им действат бактериостатично (спира репродуцирането на бактериите, без да ги унищожава), но не бактерицидно (унищожава бактериите).

Ентерококите са резистентни (устойчиви) към цефалоспорините, пеницилини и монобактами. Те са от 10 до 100 пъти по-слабо чувствителни към ампицилин (ampicillin) в сравнение със стрептококите.

Успешно прилагана комбинация е тази между пеницилин (penicillin) и ванкомицин (vancomycin). Други варианти при лечението включват прилагането на:

• ампицилин (ampicillin) със сулбактам (sulbactam);
• даптомицин (daptomycin);
• линезолид (linezolid);