Уропатия, свързана с везикоуретерален рефлукс МКБ N13.7

Промените в отделителната система, настъпващи под влияние на връщане на урина от пикочния мехур през уретера до пиелокаликсната система на бъбрека, се нарича уропатия, свързана с везикоуретерален рефлукс.

Везикоуретралният рефлукс може да бъде вродено заболяване, което да се дължи на аномалия в клапния механизъм на везикоуретралната връзка. Той се означава като първичен и за развитието му играят роля генетични фактори.

Вторичният везикоуретрален рефлукс може да се разглежда като анатомичен или функционален.

Анатомичният се дължи на стеноза на уретрата или пикочния мехур, които се получават при инфекции, травми, лъчетерапия, тумор на уретрата, пикочния мехур или простатата и други.

Функционалният везикоуретерален рефлукс  се предизвиква от смущения в инервацията на пикочния мехур (неврогенен пикочен мехур или нестабилен детрузор).

Поради непрестанното връщане на урина от пикочния мехур към горните пикочни пътища, налягането в тях нараства и те се разширяват.

Пиелокаликсната ситема на бъбрека също се дилатира, за сметка на паренхима на органа, който изтънява.

Поради повишеното налягане в уретерите и чашките, бъбреците се затрудняват да филтрират кръвта и да произвеждат урина.

Настъпва хидронефроза, която е по-тежка в зависимост от давността и количеството задържана урина. Най-тежкото усложнение на везикоуретралният рефлукс е развитието на рефлуксна уропатия. Тогава се развиват множество съединително - тъканни ръбци в бъбречния паренхим.

Засегнатият бъбрек е с намалени размери, а колатералният обикновено хипертрофира.

Сам по себе си, уропатия, свързана с везикоуретрален рефлукс не дава клинични оплаквания. При съчетанието му с инфекция на пикочните пътища се появява често и болезнено уриниране, повишена телесна температура, болка в кръста и промяна в състава на урината.

Първичният везикоуретерален рефлукс се изявява с намалено количество на урината, вялост на бебето, нежелание за храна, често уриниране, зловонна миризма на урината и други.

Диагнозата уропатия, свързана с везикоуретерален рефлукс се поставя чрез венозна урография, последвана от микционна цистография. Това изследване представлва въвеждането на контрастно вещество през периферна вена.

То се филтрира през бъбреците и оцветява пикочните пътища по време на рентгенова снимка. Такава се прави по време на уриниране (микционна цистография), което показва наличието на везикоуретралния рефлукс и неговите степени.

Важно е да се изясни причината за възникване на рефлукса. Рентгенографски се различават следните степени на рефлукс:

• Първа степен - рефлукс без дилатация на уретера;
• Втора степен - рефлукс, стигащ до пиелокаликсната система, без да я дилатира;
• Трета степен - рефлукс с умерена дилатация на уретера, чашките и бъбречното легенче;
• Четвърта степен - дилатация на бъбречното легенче и чашки със значително разширение и накъдряне на уретера;
• Пета степен - значителна дилатация на легенчето, чашките и накъдряне на уретера със заличаване на бъбречните папили.

Други възможни изследвания са абдоминалната ехография, КАТ (компютърно-аксиална томография), цистоскопия и други.

Лечението на уропатия, свързана с везикоуретерален рефлукс е предимно оперативно. Отстранява се основната причина довела до рефлукса - инфекция, вродени аномалии на отделителната система, неоплазмени процеси и други.

При наличието на възпалителен процес се включват антибиотици. Част от децата имат артериална хипертония. В този случай към терапията се включват и антихипертензивни медикаменти.

Леките степени на рефлукс се лекуват консервативно, а високостепенните случаи - оперативно.