Гастроинтестинална мукормикоза МКБ B46.2

Заразяването с гъбичките, представители на разред Mucorales със специфична локализация в храносмилателната система, води до така наречената гастроинтестинална мукормикоза (зигомикоза).

Най-често изолираните етиологични агенти са род Rhizopus, род Cunninghamella и род Mucor. Много по-рядко заболяване на стомашно-чревния тракт предизвикват гъбичките от род Apophysomyces, род Rhizomucor и род Saksenaea.

Причинителите на инфекцията са широко разпространени в природата, като се откриват в почвата, гниещи растения и хранителни продукти.

Човек се заразява в най-честия случай по въздушно-капков път, след инхалиране на спори на гъбичките, но при тази форма на болестта относително често заразяването се реализира след поглъщане на причинителите и попадането им в интестиналния тракт.

Въпреки повсеместното разпространение на причинителите и ежедневната експозиция на хората, заболяване се развива рядко, само при определени благоприятни за гъбичките фактори.

Главните предразполагащи благоприятното развитие на гъбичките в организма фактори са наличието на неутропения и хипергликемия и свързаните с тях състояния, като например:

• захарен диабет, особено неконтролиран и с развитие на кетоацидоза
• имунодефицитни заболявания, като например СПИН
• злокачествени заболявания на лимфопролиферативните тъкани
• опортюнистични инфекции с херпесни вируси
• недохранване и тежка малнутриция
• продължително имуносупресивно лечение с химиотерапевтици, кортикостероиди или антибиотици

Засягат се в еднаква степен представителите на всички възрастови групи, като не се описват големи различия по отношение на етническа принадлежност и пол.

В последните няколко десетилетия се наблюдава покачване на честотата на инфекцията, което е свързано с нарастването на броя лица с имунодефицитни заболявания.

Инкубационният период или времето от заразяването до проявата на първите клинични симптоми, е с различна продължителност при отделните пациенти и трудно може да се определи.

Клиничната картина е нехарактерна, с развитие на обща симптоматика, което значително затруднява поставянето на своевременна диагноза.

При голяма част от пациентите се наблюдават някои от следните признаци:

• болка и дискомфорт в корема
• колики
• гадене и повръщане
• диспепсия
• запек или диария
• повишение на телесната температура
• общо неразположение, слабост и лесна уморяемост

При малък процент от заразените лица се открива кръв и слуз в изпражненията, което е знак за бърза прогресия на болестта, тежки некротични поражения и неблагоприятна прогноза.

Наблюдава се обостряне на основното подлежащо заболяване, с висок риск от развитие на тежки усложнения, като например чревна перфорация, перитонит, сепсис.

Основните заболявания, с които се прави диференциална диагноза, са аспергилоза, антракс, нокардиоза, тромбемболия, перитонит.

Диагностицирането на болестта се основа на многобройни изследвания с клиничен, параклиничен, микробиологичен и образен характер.

Анамнезата и физикалните находки при голяма част от пациентите са общи, нехарактерни и не насочват към болестта.

Лабораторните показатели често показват промяна на чернодробните ензими, нивата на белите и червените кръвни клетки.

Микробиологичната диагноза е трудна, тъй като липсват биомаркери за дефинитивно изолиране на причинителите.

С висока информативна стойност са данните от хистологичното изследване, като за целта е необходим материал от засегнатите структури, получен чрез биопсия.

За локализиране на процеса и определяне на тежестта на пораженията се прилагат компютърна томография и по-рядко ядрено-магнитен резонанс.

Терапията на пациентите с гастроинтестинална мукормикоза е комплексна и включва хирургична резекция на засегнатите от процеса тъкани в комбинация с медикаментозно лечение.

Прилагат се противогъбични средства от различни фармакологични групи, като с доказана ефективност е препаратът амфотерицин В, представляващ полиенов антибиотик с изключително широк спектър.

Необходима е и симптоматична терапия, корекция на електролитните нарушения и кетоацидозата.

Прогнозата се определя в зависимост от тежестта на микотичната инфекция, общия здравословен статус на пациента и терапевтичния отговор спрямо приложеното лечение.