Мицетом, неуточнен МКБ B47.9

При мицетом, неуточнен (мадурско стъпало), се касае за инфекция, ангажираща кожата и подкожните слоеве, със специфичен причинител гъбички (еумицетом) или актиномицети (актиномицетом).

Заболяването се отличава с относително ниска, но прогресивно нарастваща честота в световен мащаб, като някои райони на Африка, Южна и Западна Америка са ендемични за инфекцията.

Боледуват предимно хората в активна възраст, между 20 и 50 години, като значимо по-често се засягат представителите на мъжкия пол в сравнение с женския.

Предразполагащи обстоятелства и фактори за развитие на инфекцията са някои от следните:

• лоша битова и лична хигиена
• ниска здравна култура
• ходене бос
• стоматологични и хирургични манипулации
• чести наранявания и травми по кожата и лигавиците

Рискова група са селскостопанските работници, тъй като тяхната ежедневна дейност е свързана с чест контакт с почва и гниещи растения и често травмиране на кожата.

Гъбичките и актиномицетите могат да бъдат открити в почвената повърхност, треви, растения, гниещи дървета.

Различни видове водят до развитие на заболяване, като в зависимост от конкретния причинител, заболяването се отнася към еумицетомите или актиномицетомите.

Терминът мицетом е въведен от Картър през 1860 г., а наименованието мадурско стъпало е свързано с провинцията, в която за първи път е описано заболяването, а именно провинция Мадура в Индия.

Заразяването на хората се осъществява посредством директна инокулация (проникване) на етиологичните агенти през наранен кожен или лигавичен участък.

При еумицетом процесът се локализира само в дермата, като при хронична прогресия на болестта е възможно засягане на подлежащите мускули и кости.

При актиномикозата, освен кожата и подкожието, често се засягат и белите дробове, гастроинтестиналният тракт, устната кухина.

Необходимо е различно дълго време от заразяването и експозицията до изявата на първите клинични симптоми (инкубационен период).

Продължителността на инкубационния период зависи основно от степента на инвазия на макроорганизма и индивидуалната имунологична резистентност на пациента.

Клиничната картина включва първоначално нехарактерни изменения по кожата, които бавно прогресират до тежки некротични изменения.

Най-често се засягат долните крайници, предимно стъпалата, но е възможно засягане и на горните крайници, шията, клепачите, слабините.

Обикновено в началните етапи е налице слабо болезнено подуване и надебеляване на кожата, като е възможно зачервяване, депигментиране или повишена чувствителност на надлежащата дерма.

С времето процесът напредва, оформяйки характерен абсцес, изпълнен предимно с гнойна течност.

В състава на гнойната течност се откриват макроскопски (с достатъчно големи размери и видими с невъоръжено око) гранули с различен цвят, съдържащи форми на етиологичните причинители.

Често се развиват усложнения, включващи засягане на регионалните лимфни възли, поражения на преминаващите в съседство нервни и кръвоносни съдове, вторична бактериална инфекция.

Диференциалната диагноза при това състояние е широка и налага разграничаване от идентично протичащи процеси с различна етиология, като например кокцидиоидомикоза, бластомикоза, малигнени новообразувания на кожата, туберкулоза и други.

Диагностицирането на инфекцията се основава на данните от следните методи на изследване:

• разпит и епидемиологична анамнеза
• физикални находки
• параклинични показатели
• микробиологични изследвания
• образна диагностика

С високо информативно значение са резултатите от проведените микробиологични изследвания, като за целта е необходим материал, получен чрез биопсия от засегнатите тъкани и последващото му подлагане на имунологичен, серологичен и хистологичен анализ.

Образната диагностика е необходима при данни за увреждане на вътрешните органи или централната нервна система, като се прилагат компютърна томография или ядрено-магнитен резонанс.

Лечението при пациенти с мицетом, неуточнен, е комплексно и включва комбиниран подход от консервативно медикаментозно лечение и хирургична терапия.

Прилагат се препарати от различни фармакологични групи, като антимикотиците са слабо ефективни.

При данни за наличие на актиномицети ефективни са антибиотиците от групата на пеницилините, тетрациклините и сулфонамидите, приложени в оптимални дози и достатъчно продължително време.

Симптоматичното лечение включва хипербарна кислородна терапия, поддържане на добра хигиена и обеззаразяване на налични рани.

Прогнозата при голям процент от пациентите е неблагоприятна, поради висок риск от рецидив, чести усложнения и неблагоприятни последици в дългосрочен план.