Кактус

Кактус (Cactus) се наричат всички представители на семейството от покритосеменни растения Кактусови (Cactaceae). Кактусите съществува в множество размери и форми. Повечето от тях виреят на сухи места - някои дори в пустинята Атакама - най-сухото място на планетата. Придобили са механизми за пестене на вода. В резултата на това са сукулентни растения, т.е. изградени са от месести части, в които се съхранява вода.

Повечето кактуси са загубили листната си маса и разполагат само с бодли, които представлява видоизменени листа. Бодлите защитават растенията от тревопасни животни и създват буфер около стъблата, който не позволява прекомерно изпаряване на водата от растението. Фотосинтезата при кактусите се извършва от стъблата им, ако липсват листа. Кактусите са характерна растителност за Америка и Африка.

Изображение: wikimedia.org; No machine-readable author provided. Dominic assumed (based on copyright claims)., Public domain, via Wikimedia Commons; Andre benedito, CC BY 3.0, via Wikimedia Commons

Устройство на кактус

Кактусите имат месести листа и стъбла. За разлика от други месести растения, стъблото е единствената част на същинския кактус, където се извършва фотосинтеза. Формата му е различна - листоподобна, прешленеста, цилиндрична, топчеста. Много малко членове на семейството имат листа и те обикновено са рудиментарни и опадват. Някои представители на кактусите дават плодове, които се използват като хранителен източник. Според условията, в които растат, кактусите се делят на две големи групи. Едните растат във влажните тропични гори, а други виреят из песъчливите и сухи места. Към групата на кактусите от гористите места спадат и познатите у нас коледниче (Epiphyllum) и лимбите (Epiphhyllum latifrons). Листата им обикновено са шилообразни и не по-дълги от 1 до 3 милиметра. Два рода, Pereskia и Pereskiopsis, обаче имат дълги, немесести листа с дължина 5-25 сантиметра, както и немесести стъбла. Възможно е това да са примитивни родове, смятани за твърде подобни на растенията, от които кактусите са еволюирали.

Най-високият свободно стоящ кактус е Pachycereus pringlei, с максимална регистрирана височина от 19,2 м, а най-малкият е Blossfeldia liliputiana, само около 1 см в диаметър при зрялост. Смята се, че напълно израсналото сагуаро (Carnegiea gigantea) може да поеме до 760 литра вода по време на дъждовна буря. Няколко вида се различават значително по външен вид от по-голямата част от семейството. Повърхностно растенията от родовете Leuenbergeria, Rhodocactus и Pereskia наподобяват други дървета и храсти, растящи около тях. Те имат устойчиви листа, а когато са по-стари, покрити с кора стъбла. Техните ареоли ги идентифицират като кактуси и въпреки появата си, те също имат много приспособления за зазване на вода. Leuenbergeria се счита за близък до родовия вид, от който са еволюирали всички кактуси. В тропическите региони други кактуси растат като горски катерачи и епифити (растения, които растат на дървета). Техните стъбла обикновено са сплескани, почти наподобяващи листа, с по-малко или дори без бодли, като добре познатия коледен кактус или кактус на Деня на благодарността (от рода Schlumbergera). Катерещите се кактуси могат да бъдат много големи; докладвано е, че екземпляр от Хилоцерей е дълъг 100 метра от корена до най-отдалеченото стъбло. Епифитните кактуси, като видовете Rhipsalis или Schlumbergera, често висят надолу, образувайки гъсти буци, растейки на дървета високо над земята.

Изображение: freepik.com

Видове кактуси

• дребовидни кактуси;
• колонни кактуси;
• кълбовидни кактуси.

Разпространение на кактус

Кактусите виреят главно в Северна, Южна и Централна Америка. Обитават различни райони, от крайбрежните равнини до високите планински райони. Те са местни за Америка, където техният обхват се простира от Патагония до Британска Колумбия и Алберта в Западна Канада. Растенията са силно приспособими към сушата.

Съществуват различни теории за разпространението на кактусите по света. Една от тях е, че се разпространяват като семена в храносмилателния тракт на мигриращи птици. Алтернативната теория е, че кактусовият вид първоначално е прекосил Атлантическия океан на европейските кораби, търгуващи между Южна Америка и Африка, след което птиците може да са го разпространили по-широко. Много видове са се натурализирали извън Америка, след като са били въведени от хора, особено в Австралия, Хавай и Средиземноморския регион. В Австралия, видовете Opuntia, по-специално Opuntia stricta, са въведени през 19-ти век за използване като естествени селскостопански огради. Голяма част от кактусите са натурализирани.

Изображение: Pamla J. Eisenberg from Anaheim, USA, CC BY-SA 2.0, via Wikimedia Commons

Химичен състав на кактус

Бодлите и цветята на кактусите прорастват от стуктури наречени ареоли. По стъблата на растенията се наблюдават оребрения, които осигуряват разтягане на отделните части и изпълването им с вода при валежи. Така кактусите могат да преживеят дълги периоди на засушаване, през които структурите им пак се набръчкват - изчерпва се водния запас. Те синтезират през деня, а вечер отделят вода и в тях се натрупва въглероден диоксид (транспирация), който използват през деня в процеса на фотосинтеза. Транспирацията се извършва по време на по-хладни, по-влажни нощни часове, при което загубата на вода значително намалява.

Изображение: ???? ????, CC BY 2.5, via Wikimedia Commons; Rebutia_flavistylus_2.jpg: Otakar Sida derivative work: Peter coxhead, CC BY 3.0, via Wikimedia Commons; Echinopsis_multiplex.jpg: User:Beatrice derivative work: Peter coxhead, Public domain, via Wikimedia Commons

Лечебни свойства и приложение на кактус

Кактусите имат различни приложения: много видове се използват като декоративни растения, други се отглеждат за фураж, а трети за храна (особено техните плодове).

История на кактусите

Отглеждането на кактуси датира от милиони години. Исторически данни сочат, че кактусите са били използвани за различни цели от ацтеките, чиято империя съществува от 14-ти до 16-ти век. Тяхната столица е била Теночитлан (в наши дни - Мексико Сити). Гербът на Мексико днес изобразява орел, който държи змия, кацнал върху кактус. Ацтеките символично свързват зрелите червени плодове на кактуса с човешкото сърце. Не е известно кога кактусите са били култивирани за първи път.

Европейците за първи път срещат кактуси, когато пристигат в Новия свят в края на 15 век. Мелокактите вероятно са сред първите кактуси, наблюдавани от европейците. Видът Melocactus присъства в английските колекции от кактуси преди края на 16-ти век до 1570 година според един източник, където те са наречени Echinomelocactus. Кактусите, както чисто декоративни растения, така и тези с годни за консумация плодове, продължават да пристигат в Европа, така че Карл Линей е могъл да назове 22 вида до 1753 година.

Изображение: Photogir, CC BY-SA 4.0, via Wikimedia Commons; Em?ke Dénes, CC BY-SA 4.0, via Wikimedia Commons

Към март 2012 г. все още има противоречия относно точните дати, когато хората за първи път са влезли в онези райони на Новия свят, където често се срещат кактуси, а оттам и кога за първи път са ги използвали. Археологически обект в Чили е датиран преди около 15 000 години, което предполага, че кактусите са били срещани преди това. Ранните доказателства за използването на кактуси включват пещерни рисунки в Сера да Капивара в Бразилия и семена, намерени в Мексико и Перу, с дати, оценени на 12 000-9 000 години.

Лечебни свойства на кактус

• противовъзпалително;
• подобрява храносмилането;
• повишава имунната защита на организма;
• подобрява хормоналния баланс;
• понижава нивата на холестерола;
• антиоксидантно.

Заболявания и състояния, при които се прилага кактус

• диабет;
• артрит;
• повишени нива на холестерола;
• констипация (запек).

Психоактивност на кактусите

Доказано е, че редица видове кактуси съдържат психоактивни агенти, химични съединения, които могат да причинят промени в настроението, възприятието и познанието чрез въздействието им върху мозъка. Два вида имат дълга история на използване от коренното население на Америка: пейот, Lophophora williamsii в Северна Америка и кактусът San Pedro, Echinopsis pachanoi, в Южна Америка. И двете съдържат мескалин.

Доказателствата сочат, че пейотът се е използвал преди повече от 5500 години. Пейотът се възприема като средство за достъп до духовния свят. Опитите на римокатолическата църква да потисне употребата му след испанското завоевание са до голяма степен неуспешни и до средата на 20-ти век пейотът е използван по-широко от всякога от коренното население чак на север до Канада.

Echinopsis pachanoi - археологическите доказателства за използването на този кактус датират от преди 2000-2300 години, с резби и керамични предмети, показващи колоновидни кактуси. Въпреки че църковните власти при испанците се опитват да потиснат употребата му, това се проваля, както е показано от християнския елемент в общото име "кактус Сан Педро" - кактус Свети Петър. Андерсън приписва името на убеждението, че точно както Свети Петър държи ключовете за небето, въздействието на кактуса позволява на потребителите „да достигнат до небето, докато все още са на земята.“ Той продължава да се използва за своите психоактивни ефекти, както за духовни и за лечебни цели, често комбинирани с други психоактивни агенти, като Datura ferox и тютюн. Няколко други вида Echinopsis, включително E. peruviana, също съдържат мескалин.

Изображение: Frank Vincentz, CC BY-SA 3.0, via Wikimedia Commons; Forest & Kim Starr, CC BY 3.0, via Wikimedia Commons

Декоративна стойност на кактусите

Кактусите се отглеждат като декоративни растения от времето, когато са донесени за първи път от Новия свят. До началото на 1800 г. ентусиастите в Европа са имали големи колекции (често включващи и други сукуленти заедно с кактуси). Редки растения се продават на много високи цени. Доставчиците на кактуси и други сукуленти наемат колекционери, за да получат растения от дивата природа, освен да отглеждат свои собствени. В края на 1800 г. колекционерите се обръщат към орхидеите и кактусите стават по-малко популярни, макар че никога не изчезват от отглеждането.

Изображение: Schlumbergera_06_ies.jpg: Frank Vincentz derivative work: Peter coxhead, CC BY-SA 3.0, via Wikimedia Commons

Кактусите често се отглеждат в оранжерии, особено в райони, неподходящи за отглеждане на кактуси на открито, като северните части на Европа и Северна Америка. Тук те могат да се държат в саксии или да се отглеждат в земята. Кактусите се отглеждат и като стайни растения, като много от тях са толерантни към често сухата атмосфера в помещенията. Кактусите в саксии могат да бъдат поставяни навън през лятото, за да украсяват градини или вътрешни дворове, а през зимата да бъдат прибрани. По-малко устойчиви на суша епифити, като епифилум хибриди, Schlumbergera (Ден на благодарността или Коледен кактус) и Hatiora (Великденският кактус), се отглеждат широко като стайни растения.

Кактусите могат да се засаждат и на открито в региони с подходящ климат. Загрижеността за опазване на водата в сухите региони довежда до популяризиране на растителни видове, изискващи по-малко поливане. Например в Калифорния общинският район за комунални услуги East Bay, спонсорира издаването на книга за растенията и пейзажите за летен сух климат. Кактусите са една група устойчиви на суша растения, препоръчани за сухо градинарство.

Изображение: Rebou, CC BY-SA 3.0, via Wikimedia Commons; Ariocarpus_kotschoubeyanus_flor.jpg: Kauderwelsch derivative work: Peter coxhead, CC BY-SA 3.0, via Wikimedia Commons; Ehiris at English Wikipedia, CC BY-SA 3.0, via Wikimedia Commons; SKsiddhartthan, CC BY-SA 4.0, via Wikimedia Commons

Други приложения

Кактусите имат много други приложения. Те се използват за храна от човека и като фураж за животните, обикновено след изгаряне на бодлите им. В допълнение към използването им като психоактивни агенти, някои кактуси се използват в билколечението. Практиката да се използват различни видове Опунция по този начин се е разпространила от Америка, където те се срещат естествено, в други региони където растат, като Индия.

Кохиниалът е червено багрило, произведено от насекомо, което живее върху видове Opuntia. Дълго използвано от народите на Централна и Северна Америка, търсенето бързо намалява, когато европейските производители започват да произвеждат синтетични багрила в средата на 19 век. Търговското производство сега се увеличава след нарастване на търсенето на естествени багрила.

Кактусите се използват като строителни материали. Живите огради от кактуси се прилагат като барикади около сградите, за да се предотврати проникването на хора и животни. Дървесните части на кактусите, като Cereus repandus и Echinopsis atacamensis, се използват в строежа на сгради и в правенето на мебели. Рамките от плетени къщички, построени от серийския народ на Мексико, може да включват части от Carnegiea gigantea. Много фините бодли и косми (трихоми) на някои кактуси са били използвани като източник на фибри за пълнене на възглавници и при тъкане.

Изображение: Opuntia_chlorotica_5.jpg: Stan Shebs derivative work: Peter coxhead, CC BY-SA 2.5, via Wikimedia Commons; 3268zauber, CC BY-SA 3.0, via Wikimedia Commons

Застрашени видове кактуси

Всички кактуси са включени в допълнение II към Конвенцията за международна търговия със застрашени видове от дивата фауна и флора (CITES), в което „се изброяват видове, които не са задължително сега застрашени от изчезване, но които могат да станат такива, освен ако търговията с тях не се контролира отблизо“. Контролът се осъществява върху незаконната международна търговия с повечето екземпляри кактуси, освен ако не са издадени разрешения, поне за износ. Правят се някои изключения, например за „натурализирани или изкуствено размножаващи се растения“. Някои кактуси, като всички видове Ariocarpus и Discocactus, са включени в по-ограничителното приложение I, използвано за „най-застрашените“ видове. Те могат да се преместват между държавите само за научни цели и само тогава, когато са придружени както от разрешения за износ, така и от разрешения за внос.

Изображение: Stickpen, Public domain, via Wikimedia Commons

Трите основни заплахи за кактусите в дивата природа са развитието, пашата и прекомерното събиране. Развитието приема много форми. Изграждането на язовир близо до Зимпапан, Мексико, довежда до унищожаването на голяма част от естественото местообитание на Echinocactus grusonii. Градското развитие и магистралите са унищожили местообитанията на кактусите в части на Мексико, Ню Мексико и Аризона, включително пустинята Соноран. Превръщането на земя в земеделска е засегнало популациите на Ariocarpus kotschoubeyanus в Мексико, където са били орани сухи равнини за отглеждане на царевица, и на Copiapoa и Eulychnia в Чили, където склоновете на долините са били засадени с лозя. Пашата в много райони с въведени животни, като кози, е причинила сериозни щети на популациите на кактуси (както и на други растения); два примера, цитирани от Андерсън, са островите Галапагос като цяло и ефектът върху Browningia candelaris в Перу. Прекомерното събиране на кактуси за продажба силно е засегнало някои видове. Например, местността Pelecyphora strobiliformis близо до Miquihuana, Мексико, е била практически оголена от растения, които са били извадени и насочени за продажба в Европа. Незаконното събиране на кактуси от дивата природа продължава да представлява заплаха.

Запазването на кактусите може да бъде in situ или ex situ. Опазването на място включва запазване на навици чрез прилагане на правна защита и създаване на специално защитени територии като национални паркове и резервати. Примери за такива защитени зони в САЩ включват Национален парк Биг Бенд, Тексас; Национален парк Joshua Tree, Калифорния и Национален парк Сагуаро, Аризона. Латиноамериканските примери включват Parque Nacional del Pinacate, Сонора, Мексико и Национален парк Pan de Azúcar, Чили. Съхранението ex situ има за цел да запази растенията и семената извън естествените им местообитания, често с намерение за по-късно повторно въвеждане. Ботаническите градини играят важна роля в ex situ опазването; например, семена от кактуси и други сукуленти се държат в дългосрочно съхранение в пустинната ботаническа градина на Аризона.

Заглавна снимка: Img by Calvin teo, CC BY-SA 3.0, via Wikimedia Commons