Актиномицетом МКБ B47.1

Хроничната инфекция, засягаща кожата и подкожните слоеве, причинена от актиномицети, се нарича актиномицетом.

Различните видове актиномицети представляват бактериални агенти.

Заболяването е с относително ниска честота в световен мащаб, като най-често изолираните етиологични агенти, причиняващи инфекция в две трети от пациентите, са Actinomyces israelii и Actinomyces gerencseriae.

По-рядко се изолират други представители от актиномицетите, както и Propionibacterium propionicus.

Състоянието често протича като полимикробна (с повече от един причинител) смесена (аеробна и анаеробна, в зависимост от етиологичните агенти и необходимостта от кислород за нормалното им развитие) инфекция.

Първите описания на заболяването датират от 1877 година, когато патологът Otto Bollinger описва присъствие на актиномицети (Actinomyces bovis) при едрия рогат добитък. Малко след това James Israel изолира Actinomyces israelii при хората.

През 1890 година Eugen Bostroem изолира специфичния етиологичен агент в култури от зърно, слама и тревисти растения, като дълго време е съществувало схващането, че заболяването се причинява от консумация или дъвчене на трева.

Първоначално заболяването е класифицирано като бактериално, но през 1955 година в издание на "Контрол на заразните заболявания при човек" се класифицира като микотично и до ден-днешен се счита за такова.

Боледуват по-често представителите на мъжкия пол, главно във възрастта между 20 и 60 години.

Последните няколко десетилетия се наблюдава покачване на честотата на инфекцията, но въпреки това заболяването е рядко в световен мащаб.

Заразяването при човек се осъществява след директно проникване на етиологичните агенти в наранен кожен или лигавичен участък.

Рискови фактори, които повишават възможността от развитие на инфекциозен процес, са:

• ниска лична и битова хигиена
• стоматологични манипулации
• хирургични интервенции
• пародонтоза
• химиотерапия
• травмиране на определен участък, например фрактура на кост

А. israelii е нормален обитател на чревната микрофлора, както и в долния репродуктивен тракт при жените. Инфекция може да възникне и при ендогенна инвазия при значително намалена имунологична резистентност.

Най-често етиологичните агенти се изолират от устната кухина (зъбите), интестиналния тракт и белите дробове, където водят до неспецифично увреждане.

Инкубационният период трудно може да бъде определен при отделните пациенти.

Характерни за клиничната картина са формирането на болезнени абсцеси по кожата и подкожните слоеве, в устната кухина, белите дробове и стомашно-чревния тракт.

Размерите им прогресивно нарастват с напредване на болестта.

При тежките форми на инфекцията е възможно проникване на абсцесите в дълбочина и засягане на подлежащите мускули и кости, с развитие на характерни усложнения.

Абсцесите съдържат обилно количество гнойна течност, в която се откриват характерни гранули, представляващи форми на бактериите.

Възможно е развитие на усложнения, включващи сепсис, остеомиелит, перитонит и други застрашаващи живота на болния състояния.

Диагностицирането на процеса се базира на информацията, получена предимно от клиничните, микробиологичните и образните изследвания.

При физикалния преглед се установяват характерните абсцеси в устната кухина и промени по кожата.

Необходим е материал, получен чрез биопсия, от засегнатите структури и подлагането му на серологичен, имунологичен и хистологичен анализ.

За установяване на пораженията във висцералните органи е необходимо извършване на компютърна томография или ядрено-магнитен резонанс.

Лечението на пациенти с актиномицетом включва приложение на антибиотици и химиотерапевтици.

Препарати на първи избор са групата на пеницилините, като при наличие на свръхчувствителност към тях алтернативно се използват тетрациклини (доксициклин) или сулфонамиди (сулфаметоксазол).

Терапията е продължителна и с достатъчно високи дози от съответните медикаментозни средства.

При някои пациенти се прилага и хирургично лечение, състоящо се в отстраняване на засегнатите тъкани и структури.

Допълнителен терапевтичен метод е хипербарната кислородна оксигенация.

Прогнозата се определя в зависимост от състоянието на болния, тежестта на инфекцията, отговора към приложената терапевтична схема.