Еумицетом МКБ B47.0

При еумицетом (мадурско стъпало, мадуромикоза) е налице хронична кожна или подкожна инфекция, причинена от различни представители на гъбичките.

Почти половината от мицетомите са еумикотични, докато останалите са актиномикотични (причинени от актиномицети).

Болестта се характеризира с прогресивно разрушаване на меките тъкани, околните структури, в някои случай достига до костите.

Другото име на болестта, "мадурско стъпало", произлиза от провинция Мадура, Мадрас, Индия, където за първи път е описано състоянието.

Терминът мицетом е предложен за първи път от Carter през 1860 година, когато е установена гъбичната етиология на инфекцията.

Най-често се засяга възрастта между 10 и 40 години, като представителите на мъжкия пол боледуват до пет пъти по-често в сравнение с женския пол, особеност, свързана с някои професионални и битови фактори.

Като цяло честотата на болестта е относително ниска в световен мащаб. Инфекцията се среща предимно в зоните с тропически или субтропически климат, като ендемичен характер има в Индия, Сенегал, Сомалия, Пакистан, Мексико, Гватемала, Венесуела, Колумбия, Индонезия.

Най-често се засягат долните крайници, главно в областта на стъпалата, като тази локализация се описва при над две трети от засегнатите лица.

По-рядко процесът ангажира горните крайници, туловището, клепачите, околоносните синуси, шията, тестисите.

Първоначално инфекцията се развива в кожата и подкожните слоеве, но с прогресиране на процеса е възможно засягане на дълбоките подкожни слоеве, мускулите, костите.

При разпространение на заболяването се засягат и лимфните възли, с неспецифични промени, нервите и кръвоносните съдове. Рядко процесът ангажира вътрешните органи.

Заразяването при човек се осъществява през наранена кожна или лигавична повърхност и директно попадане на гъбичките в раната.

Гъбичките обикновено съществуват като сапрофити в почвата, гниеща растителна и дървесна материя.

Най-често се изолират някои от следните етиологични агенти:

• Madurella mycetomatis, с най-висока честота в световен мащаб
• Madurella grisea, причинител на болестта предимно в Южна Америка
• Leptosphaeria senegalensis, чест причинител в Западна Африка
• Aspergillus flavus
• Aspergillus nidulans
• Cylindrocarpon destructans
• Phialophora verrucosa
• Pyrenochaeta mackinnonii
• Exophiala jeanselmei
• видовете Acremonium, Fusarium, Curvularia

Трудно може да се определи инкубационният период, представляващ времето от момента на заразяване до изявата на първите клинични признаци.

Редица фактори повишават риска от развитие на инфекцията, като например ходене бос, лоша лична хигиена, лоши битови условия, чести наранявания и множествени инфекции.

По-висок риск съществува в селските райони, поради спецификата на селскостопанската работа и честия контакт с почва, растения и чести микротравми по кожата.

Заболяването обикновено започва като безболезнено подуване и задебеляване на кожата и подкожните тъкани.

Процесът има хроничен прогресивен ход и постепенно ангажира и съседните структури.

Кожата може да бъде гладка, депигментирана, лъскава, зачервена, като често с прогресията на процеса се формират абсцеси, съдържащи серозна или гнойна течност.

В абсцесите и засегнатите тъкани се откриват бледо жълтеникави или черни гранули с размери до пет милиметра, представляващи агрегати от вегетативни септирани хифи.

Чести усложнения са развитието на вторична бактериална инфекция и регионален лимфаденит.

Диагностицирането на процеса се основава на данните от клиничния и микробиологичния преглед.

При физикалния преглед обикновено се установяват характерните лезии по долните крайници, като за поставяне на окончателната диагноза е необходим биопсичен материал от засегнатите учасъци, който се подлага на серологично, имунологично и хистологично изследване.

Диференциалната диагноза е широка и включва:

• актиномицетом
• бластомикоза
• хромобластомикоза
• кокцидиоидомикоза
• кожен карцином
• туберкулоза

Лечението при пациенти с еумицетом е предизвикателство, тъй като противогъбичните средства са слабо ефективни.

Обикновено се прилага комбинирана терапия, включваща хирургична резекция на засегнатите структури и тъкани в комбинация с високи дози антимикотици.

Използват се препарати от различни групи, като клиничен ефект се наблюдава главно след приложението на азоли (итраконазол, вориконазол), докато амфотерицин В показва липсваща активност.

Необходимо е и симптоматично лечение, включващо поддържане на добра хигиена на засегнатите участъци, с цел намаляване на риска от развитие на вторични инфекции.

Прогнозата е неблагоприятна, тъй като дори при ранно лечение често се наблюдават рецидиви.