Пеницилоза МКБ B48.4

Инфекцията, предизвикана от гъбички Penicillium marneffei, се нарича пеницилоза.

Етиологичният агент е открит през 1956 година и представлява единственият термично диморфен вид от род Penicillium, тип Ascomycota.

Заболяването е с относително висока честота в световен мащаб, като е една от често срещаните опортюнистични инфекции при имунокомпрометирани болни.

Ендемичен характер се описва главно на територията на Югоизточна Азия, като най-засегнати са Камбоджа, Лаос, Малайзия, Тайланд, Виетнам, Индонезия.

При случаите, описани в Европа, Австралия, САЩ и Великобритания обикновено в епидемиологичната анамнеза има данни за посещение на някой от ендемичните райони в Азия.

Важен фактор за разпространението на инфекцията имат така наречените бамбукови плъхове от вида Rhizomys, разпространени предимно във Виетнам.

Гъбичките се откриват в някои от органите им (черен дроб, бели дробове), както и във фекалните маси.

Не е напълно изяснено дали плъховете са само резервоар и безсимптомни преносители или също се засягат от микозата.

Особена рискова група пациенти, които се засягат най-често от болестта, са болните от СПИН или ХИВ позитивни лица. Нарастващата честота на инфекцията е свързана пряко с нарастването на заболеваемостта от СПИН.

Заразяването при човек се осъществява след консумация на контаминирана с изпражненията на плъховете храна, контакт със замърсена почва, както и по въздушно-капков път, след вдишване на аерозоли, съдържащи спори на гъбичките.

В еднаква степен боледуват представителите на различните възрастови и етнически групи, без особени различия по отношение на възрастта, като главният рисков фактор е наличието на изразен имунен дефицит.

При пациенти с активна имунна система много рядко се развива инфекция, като процесът обикновено показва доброкачествен характер и рядко води до развитие на сериозни системни усложнения.

При отделните пациенти продължителността на инкубационния период (времето от експозицията и съответно заразяването до изявата на първите клинични симптоми на болестта) е силно вариабилна.

Клиничната картина се отличава с полиморфни и многообразни прояви, като наподобява картината при инфекция на ретикуло-ендотелната система.

При голяма част от пациентите се наблюдават някои от следните симптоми:

• изразен фебрилитет (повишение на телесната температура)
• хепатомегалия (увеличение на черния дроб)
• спленомегалия (увеличение размерите на слезката)
• генерализирана лимфаденопатия
• отслабване на тегло
• общо неразположение, слабост, повишена уморяемост

След заразяване по въздушно-капков механизъм обикновено клиничната симптоматика включва главно респираторни промени, като кашлица, затруднено дишане, болка и дискомфорт в гърдите.

При приблизително една трета от заразените лица се наблюдават гастроинтестинални прояви, изразяващи се в диария, коремна болка и тежест, гадене и повръщане.

Диференциалната диагноза включва широк арсенал от заболявания с инфекциозна и неинфекциозна етиология, които протичат идентично.

Диагностицирането на микотичната инфекция се основава главно на информацията, получена от следните методи на изследване:

• разпит на болния: епидемиологичната анамнеза за посещение на ендемичен район може да бъде много полезна при поставянето на диагнозата
• физикални находки
• параклинични показатели: при част от пациентите е налице значително намаление на броя на белите кръвни клетки и увеличение на нивата на някои от чернодробните ензими
• микробиологични изследвания: необходим е материал от слюнка, кръв, костен мозък, кожна намазка, който се подлага на културелни, серологични и хистологични методи на анализ
• образна диагностика: при данни за засягане на висцералните органи, за определяне тежестта на пораженията, е уместно извършването на компютърна томография

Своевременното диагностициране на инфекцията е от съществено значение за благоприятния изход и прогноза.

Лечението при пеницилоза включва противогъбични средства, с доказана ефективност спрямо Penicillium marneffei.

Необходимо е приблизително две седмици приложение на амфотерицин В и още толкова перорален итраконазол.

Прогнозата се определя индивидуално, като основно значение имат състоянието на болния, имунологичният му статус и тежестта на инфекцията.