Листерия моноцитогенес (Listeria monocytogenes)

Listeria monocytogenes е бактериален вид, принадлежащ към род Listeria - част от групата "Правилни, неспорообразуващи Грам-положителни пръчици". Бактерия е открит през 1926 година от английският изследовател Мърри и наречен в чест на основателя на антисептиката Джоузев Листер. Въпреки че клиничните описания на инфекцията с L.monocytogenes при животни и хора са били публикувани през 20-те на миналия век, тя не се признава за значима причина за неонатална инфекция, сепсис и менингит до 1952 г. Листериозата при възрастни по-късно е била свързана с пациенти приемащи имуносупресори и кортикостероиди при лечение на злокачествени заболявания, трансплантации на органи и HIV позитивни лица.

Листериите са малки, Грам-положителни, полиморфни бактерии. Разполагат се поединично, по двойки, къси верижки или V-образно подобно на дифтерийните бактерии. Радко се наблюдават нишковидни форми с дължина до 20 микрометра. Не образуват капсули и спори, но при температури от 20 до 25 градуса са добре подвижни благодарение на наличието на четири перитриално разполжени ресни. При по-високи температури листериите загубват ресните си и са неподвижни.

Оптимнални за развитието на Листерия моноцитогенес са температурите от 30 до 37 ºC, а поради факта, че бактериите са микроеарофили наличието на 5-10% СО₂ е задължително изискване за тяхното култивиране. Бактериите са аероби и се размножават дори при температури от 4ºC . Не са взискателни по време на своето развитие, кръвният, триптозо-соевият и дори безцветният агар са подходящи. Върху кръвен агар посетите щамове (подвидове) образуват тясна зона на бета-хемолиза, а върху обикновените агарови среди образуват малки, кръгли, белезникави колонии със синьо-зелен цвят и мазна консистенция.

L.monocytogenes продуцира каталаза, разгражда захарите с образуване на киселина без газ, не образува индол и сероводород, също така не съсирва млякото и не втечнява желатина.

Тъй като Листерия моноцитогенес е вътреклетъчен бактерий основна роля за неговата висока патгенност играе наличието на хемолизини, притежаващи антифагоцитно действие. Хемолизинът, известен още като листериолизин О, представлява екзотоксин, който разгражда мембраните на фаголизозомите, което позволява на бактериите да се размножават свободно в цитоплазмата на заразените клетки. Другото основно действие на листерийните екзотоксини е инхибирането на процеса на представяне на антигените на макрофагите.

Бактериите от рода пригежават соматични (О-) и ресничестни (H-) антигени, въз основа на които листериите се подразделят на 13 серотипа.

• О-антигените представляват най-външната част на клетъчната стена — липополизахарид, който се състои от повтарящи се единици. O-антигените са устойчиви на топлина и алкохол, откриват чрез бактериална аглутинация. Антителата срещу О-антигените са предимно от клас IgM.
• Н-антигените представляват антигенната специфичност на ресните, те определят различните серотипове на един вид.

Листериите са силно устойчиви спрямо действието на химичните и физичните фактори на околната среда, благодарение на което могат да се съхраняват във водата, почвата и хранителните продукти за седмици и дори повече от месец. Притежават висок праг на резистентност към топлина, което трябва да бъде взимано под внимание при пастьоризацията на млякото, тъй като бактериите могат да преминат в млякото по време на доене на болно животно.

Въпреки факта че листериите са широко разпространени в природата (живеят в почвата и по растенията), заболяванията при човека са рядкост и засягат най-вече бременни, новородени, възрастни и имунокопрометирани пациенти. Източник на инфекцията са болните животни, като заразяването става по време на обработка на животински продукти или консумация на заразено месо или мляко. Листериозата се среща най-вече при ветеринари и селскостопански работници. Основна входна врата на инфекцията е тънкото черво, а предаването от човек на човек е възможно единствено трансплацентарно от майката на плода.

Листериозата е зооноза, която засяга както дивите, така и домашните животни като овце, едър рогат добитък, коне и кучета. При животните заболяването може да протече като енцефалит, но много често е инапарентно. Човек се заразява при кансумация или обработка на заразени животински продукти или трансплацентарно от майката на плода.

В резултат на проникване от входната врата бактериите се разпространяват по кръвен и лимфен път, което може да доведе до развитие на сепсис или менингит.

Инвазивната инфекция от L.monocytogenes причинява заболяването листериоза. Симптомите на листериоза включват:

• септицемия;
• менингит;
• енцефалит;
• язва на роговицата;
• пневмония;
• вътрематочни или цервикални инфекции при бременни жени, което може да доведе до спонтанен аборт (от второ до трето тримесечие) или мъртво раждане.

Стомашно-чревните симптоми, като гадене, повръщане и диария, могат да предшестват по-тежките форми на листериоза или могат да бъдат единствените изразени симптоми. Преживелите новородени могат да страдат от granulomatosis infantiseptika - огнищни некрози в черния дроб, слезката и по-рядко в белия дроб. Ако заразяването се осъществи по време на раждането инфекцията се проявява като менингит, менингоенцефалит или сепсис.

L.monocytogenes заедно с E.coli и стрептококи от група В са важни причинители на неонатален менингит и се доказват като етиологични агенти в 10% от всички случаи.

Необходимо е да се изследват:

1. гърлен и конюнктивален секрет;
2. урина;
3. кръв;
4. пунктат от лимфни възли;
5. кръв от пъпна връв;
6. околоплодни води.

Изготвянето на препарати на Грам притежава ориентировъчно значение, идентификацията се извършва по вида на колониите и наличието на β-хемолиза върху твърдите хранителни среди. Серологичната диатностика не притежава практическо приложение, тъй като бактерия реагира кръстосано с много други Грам-положителни бактерий.

Листериоза лечение - с най-голяма ефикасност се прилагат пеницилин G или ампицилин, самостоятелно или в комбинация с аминогликозиди.