Простатна интраепителна неоплазия

Простатната интраепителна неоплазия, описана за първи път през 1969 година, е неопластична пролиферация на простатни епителни клетки, която е ограничена до предварително съществуващи простатни канали или ацини. Тя е била допълнително характеризирана и първоначално наречена интрадуктална дисплазия през 1986 година. Използваният понастоящем термин "простатна интраепителна неоплазия" е въведен през 1987 година и одобрен с консенсус на конференция от 1989 година.

Идентифицират се две степени на простатна интраепителна неоплазия. Тази с нисък клас представлява лека дисплазия. Високостепенната включва умерена и тежка дисплазия. Повечето простатни интраепителни неоплазии се считат за предшественик на инвазивен карцином.

Терминът „простатна интраепителна неоплазия“ обикновено се използва днес като синоним на високостепенна такава.

Епидемиология

Изглежда, че честотата и степента на заболяването се увеличават с възрастта на пациента. Проучване при млади мъже разкрива, че простатна интраепителна неоплазия се наблюдава първо при мъжете на 20-те и 30-те години (съответно 9% и 22%) и предхожда появата на карцином с повече от 10 години. Повечето огнища при млади мъже са нискостепенни, с увеличаваща се честота на високостепенни с напредване на възрастта. Обемът на високостепенна простатна интраепителна неоплазия също се увеличава с възрастта на пациента.

Расата и географското местоположение също могат да повлияят на честотата. Например, афроамериканските мъже имат по-голямо разпространение на състоянието от мъже от европеидната раса във възрастовата група от 50 до 60 години. За разлика от тях, японските мъже имат значително по-ниска честота от мъжете, пребиваващи в Съединените щати, а азиатците имат най-ниския клинично открит процент на рак на простатата.

Патологични характеристики

Микроскопски простатната интраепителна неоплазия е съвкупност от неправилни, нетипични епителни клетки. Архитектурата на жлезите и каналите остава нормална. Епителните клетки се размножават и струпват, което води до псевдо-многослоен вид. Те остават напълно съдържащи се в простатен ацинус или в канал. Последните могат да бъдат демонстрирани със специални техники за оцветяване (имунохистохимия за цитокератини) за идентифициране на базалните клетки, образуващи поддържащия слой на ацинуса. При рак на простатата анормалните клетки се разпространяват извън границите на ацинуса и образуват струпвания без базални клетки. При високостепенна простатна интраепителна неоплазия базалният клетъчен слой е нарушен, но присъства. Високостепенната простатна интраепителна неоплазия се намира главно в периферната зона на простатата (75-80%), рядко в преходната зона (10-15%) и много рядко в централната зона (5%), разпределение, което успоредно на зоналното разпределение на простатния карцином.

Тъй като се смята, че е премалигнено състояние, простатна интраепителна неоплазия често се счита за простатен еквивалент на това, което се нарича карцином in situ (локализиран рак) в други органи. Тя обаче се различава от карцинома in situ по това, че може да остане непроменена или дори спонтанно да регресира.

Описани са няколко архитектурни варианта на простатна интраепителна неоплазия и много случаи имат множество модели. Основните са снопчест, микропапиларен, крибриформен и плосък. Въпреки че тези различни прояви могат да причинят объркване с други състояния, не е установено, че имат клинично значение. По-редки видове са сигнето-пръстенна клетка, дребноклетъчна невроендокринна, муцинозна, пенеста, обърната и с плоско диференциране.