Перихондрит на външното ухо МКБ H61.0

Острият аурикуларен перихондрит е възпалително заболяване на външното ухо, което потенциално може да причини сериозни усложнения, ако не бъде диагностицирано и лекувано незабавно. Закъсненията в лечението могат да доведат до фокална некроза на хрущяла и впоследствие до трайни деформации на ухото. Обикновено възниква вторично вследствие на травма, което води до инфекцията, със или без образуването на абсцес.

Етиология

Като предразполагащи фактори, които могат да отключат процеса се явяват различните видове травми на ушната мида (включително и оперативните), а също така и възпалителните процеси във външния ушен канал.

Наранявания, изгаряния, ухапвания от насекоми, операция на ухото или абсцес на ухото могат да причинят перихондрит на външното ухо. Инфекцията има тенденция да се проявява и при хора, които имат възпалителни нарушения, като грануломатоза с полиангиит, чиято имунна система е отслабена или които имат диабет.

Най-често изолираният при гноен (абсцесен) перихондрит е Pseudomonas aeruginosa. Други често срещани организми включват Staphylococcus aureus или Escherichia coli и Proteus видове. Междувременно при абсцесния перихондрит S. aureus е най-често изолираният организъм, последван от P. aeruginosa.

Ухото е най-често срещаното място за пиърсинг на тялото и до 35% от хората с пробити уши са имали едно или повече усложнения, включително инфекции, цепнатини на ухото, алергии, атопия и образуване на келоиди. Тези пиърсинги са свързани с лошо излекуване и по-сериозна инфекция поради аваскуларния характер на ушния хрущял. Пиърсингът обикновено се извършва от неоторизирани или необучени професионалисти, като се използват техники за имплантиране, научени във видеоклипове, списания или чрез неопитни инструктори. Те нямат консенсус относно техниките на асептиката, вариращи от бензалкониев хлорид (неефективен срещу Pseudomonas), етилов и изопропилов алкохол до йоден разтвор (най-добрият продукт за елиминиране на псевдомонаса).

Перихондритът обикновено се появява през лятото, когато влагата във въздуха и кожата е прекомерна, влошавайки заздравяването и насърчавайки разпространението на най-често срещания причинител. Рискът от развитие на инфекция е по-висок в ушния хрущял, отколкото в ушния лоб. Най-честият патоген е Pseudomonas aeruginosa, последван от Staphylococcus aureus, но Streptococcus, Proteus и Lactobacillus също са идентифицирани като причини за аурикуларен перихондрит.

Клинична картина

Симптомите обикновено се развиват от 3 дни до 4 седмици след пробиване на ухото и включват болка, еритем, оток и образуване на абсцес.

Болните чувстват силни болки в ушната мида, които особено се засилват при допир и палпация. Много характерно е заличаването на контурите на ушната мида. Кожата на ушната мида е зачервена и неравна. Температурата постепенно се покачва. Наблюдава се и втрисане и поява на студени тръпки. Ако не се приеме съответно лечение, след време, по кожата на ушната мида се образуват отворчета, от които изтича гной.

Диагноза

Диагнозата перихондрит на външното ухо може да се постави въз основа на данни от оплакванията на пациента и огледа на ушната мида. Диагнозата перихондрит е клинична чрез физически преглед. Пациентите първоначално изпитват тъпа болка, която постепенно се развива в тежка оталгия с гнойно отделяне. Ранните случаи са белязани от еритема, подуване и чувствителност на ушната мида без забележими колебания. Лобулът остава незасегнат, което помага да се разграничат перихондрит от външен отит. Пълният клиничен преглед трябва да изключи чувствителност или флуктуация на мастоидния процес на темпоралната кост, както и засягане на лицето, орбитата или средното ухо.

Диагнозата е клинична и трябва да се извърши посявка от секрет на раната с антибиограма.

Лечение

Лечението се провежда с високи дози антибиотици. За премахване на гнойните колекции се правят отвори, а при наличие на некроза тя се отстранява. Прогнозата е добра при правилно лечение.

Флуорохинолоните като ципрофлоксацин са избор на лечение за аурикуларен перихондрит, тъй като те проявяват добра антипсевдомонална активност в допълнение към антистафилококовия си ефект. Те също проникват добре в хрущяла.

Въпреки това амбулаторното лечение с флуорохинолони все още може да бъде предизвикателство за лекарите, не поради неблагоприятните ефекти, а поради нарастващите модели на резистентност към антибиотици. Тези модели варират в широки граници и биха могли да бъдат приложени и към други антимикробни средства, не само флуорохинолони. Затова е препоръчително да се вземат предвид местните антибиограми и да се избере правилния емпиричен антибиотик.

Флуорохинолоните, като ципрофлоксацин, имат отлично проникване в тъканите и може би единствените налични истински перорални анти-псевдомонални лекарства. За съжаление, в педиатрията употребата както на системни, така и на локални флуорохинолони е била исторически ограничена поради очевидните рискове от увреждане на растящия хрущял и артропатии. Това ограничение на употребата на флуорохинолон в педиатрията е противоречиво и неблагоприятните ефекти вероятно се надценяват от малки серии от случаи или отделни случаи и анекдотични доказателства.

След като се развие абсцес, често са необходими хирургичен разрез и дренаж. Тогава обаче е трудно да се поддържа добро козметично запазване на ушния хрущял, тъй като често се развива деформация на ухото.

Заглавно изображение: freepik.com