Реакция аглутинация

Аглутинацията се определя като образуване на групи от клетки или инертни частици от специфични антитела към повърхностни антигенни компоненти (директна аглутинация) или към антигенни компоненти, адсорбирани или химически свързани с червени кръвни клетки. Еритроцитите също се аглутинират с вещества, които не са антитела, като растителни протеини, вируси, соли на тежки метали, неорганични колоидни киселини и основни протеини (протамини, хистони). В имунологията, процесът се разграничава от утаяването поради относителния размер и разтворимостта на обектите, които се събират заедно. Съществуват различни реакции на аглутинация, включително реакции на бактериално типизиране и реакции на типизиране на кръв. Аглутинационното инхибиране или инхибирането на хемаглутинацията се отнася до инхибиране на тези реакции от разтворим антиген, който реагира с обединяващите места на антителата и по този начин предотвратява тяхното свързване и аглутинация на частиците.

Двама бактериолози, Хърбърт Едуард Дърам и Макс фон Грубер, откриват специфичната аглутинация през 1896 г. Групирането става известно като реакция на Грубер-Дърам. Грубер въвежда термина аглутинин (от латински) за всяко вещество, което причинява аглутинация на клетките. Австрийският лекар Карл Ландщайнер намира друго важно практическо приложение на реакцията на аглутинация през 1900 г. Аглутинационните тестове на Ландщайнер и откритието на кръвните групи на ABO е началото на науката за кръвопреливане и серология, което прави хемотрансфузията възможна и по-безопасна.

В микробиологията аглутинацията обикновено се използва като метод за идентифициране на специфични бактериални антигени и на свой ред идентичността на такива бактерии. Тъй като реакцията се реализира бързо и е лесна за възпроизвеждане, аглутинацията е важна техника при диагностицирането.

Реакцията на аглутинация отразява много видове взаимодействия, които могат да се осъществят между определени молекули, когато те се съберат заедно и образуват комплекс. Тези взаимодействия обикновено включват свързване на антитяло с антиген и след това по-нататъшни взаимодействия между тези антиген-антитяло комплекси един с друг. Колоидна нестабилност (агрегиране на молекулите в маси) може да доведе до утаяване на комплексите антиген-антитяло. Наличието на тези по-големи комплекси влияе върху начина, по който светлината се разсейва през материала и може да доведе до количествено измерване на реакцията между антигена и антитялото. Същността на аглутинационния процес може да бъде повлияна от склонността на антигена да денатурира или да остане постоянна в структурата и може да бъде улеснена (в случая на някои антигени) чрез селективно излагане на ензими като бромелин, папаин и фицин. Аглутиниращите антитела са известни също като аглутинини. Аглутинацията включва двуетапен процес, започващ със сенсибилизация или първоначално свързване на антигена и антитялото, последвано от образуването на по-големите агрегати. Първоначалната реакция на свързване е бърза и обратима, но също така и стабилна. Окончателното образуване на агрегати на по-големите молекули може да бъде повлияно от външни фактори като рН и температура. Ако процесът на аглутинация е завършен, видимият агрегат ще се разглежда като утайка в разтвора или върху слайда. Аглютинационните тестове обикновено се провеждат в тръби, микротитърни плаки или чрез използване на технология на колонна аглутинация (гел), центрофугиране или утаяване. Рядко тестовете за слайдове се използват за групиране ABO принадлежност. Реакциите на аглутинация могат да бъдат описани като директни или пасивни анализи. Директните анализи включват взаимодействие на антитяло или лектин с клетъчен антиген. Примери за директни анализи включват бактериална аглутинация, която се използва за набиране на щамове на бактерии и диагностициране на инфекция и директна хемаглутинация, която включва кръвно типизиране. Примери за пасивни анализи включват пасивна хемаглутинация или аглутинация на покрити латексни частици, измерване например на С реактивни протеинови нива в кръвни и тъканни проби
Тестът зависи от вида на необходимата проба.

• слюнка;
• урина;
• кръв;
• цереброспинална течност (лумбална пункция).

Анализи на аглутинация могат да се използват за определяне на концентрациите на специфични антитела в имунните серуми на пациента. Постоянно количество от суспендиран частичен антиген се добавя към серия от епруветки, съдържащи двойно разреждане на имунния серум на пациента и титърът на антитялото в серума е реципрочната на най-високото разреждане на серума, показващо аглутинация на антигена на частиците. Реакциите на аглутинация се използват рутинно за идентифициране и серотипизиране на широк спектър от бактериални патогени.

Вирусна хемаглутинация

Антителата не са единствените, които може да предизвика хемаглутинация. Известно е също, че някои вируси причиняват тоза реакция. Вирусите на морбили, паротит и грип са често срещани примери за вируси, които могат да се свързват с червените кръвни клетки, като ги аглутинират (слепват). Този аглутинационен процес е подобен на реакцията между антитяло и антигеня, но се нарича вирусна хемаглутинация.

Вирусите използват хемаглутининов протеин, за да се прикрепят към червените кръвни клетки и причиняват хемаглутинация. Хемаглутининът е свързан с вирулентността на вируса или колко лесно може да инфектира гостоприемника.