Жълтурче, Жълтурче лютиче

Жълтурче, Жълтурче лютиче (Ficaria verna, Ranunculus ficaria) представлява нискорастящо, многогодишно, тревисто, цъфтящо растение от семейство Лютикови (Ranunculaceae). Видът не е защитен от Закона за биологичното разнообразие. Жълтурчето е пролетно цъфтящо растение с украсни качества. Приета сурова, билката е отровна. Отровни са и зрелите му плодове.

Устройство на жълтурче лютиче

Този вид лютиче има месести тъмнозелени, сърцевидни листа и отличителни цветя с ярко жълти, лъскави венчелистчета. Корените му са къси и дебели. Стъблата му са изправени или полегнали, дълги до 30 см. Жълтурчето е със спираловидно разположени, сърцевидни, тъмнозелени листа без прилистници. Произвежда актиноморфни (радиално симетрични) цветя с 3 сепалоидни чашелистчета и от 7 до 12 лъскави жълти петолоидни листчета. Срещат се и двуцветни сортове. Големината на цветчетата е от 2,5 до 3,5 см в диаметър. Цъфти от март до май месец. Плодовете се образуват в пазвите на листата след цъфтежа. Те представляват орехчета, 2,5 мм дълги, с елипсовидна основа, обратнояйцевидна форма и леко овласяване.

Изображение: SiGarb, CC BY-SA 4.0, via Wikimedia Commons; Salicyna, CC BY-SA 4.0, via Wikimedia Commons

Разпространение на жълтурче лютиче

Растението води произходът си от Европа и Западна Азия. Въведено е Северна Америка. Поради това, че прието сурово, жълтурчето е отровно, САЩ забраняват разпространението на растението и го класифицират като вреден плевел. За своето развитие предпочита влажна почва. Расте до 2000 метра надморска височина.

Определя се от градинарите в Обединеното кралство като устойчив градински плевел. Те, във Великобритания и Европа, колекционират избрани сортове на растението, включително бронзови и двуцветни.

Жълтурчето расте по ливади, храсталаци и в широколистни гори. Бързо образува големи постели и надминава местните тревисти видове. Може да причини големи поражения в краткия си жизнен цикъл, което прави ранното откриване и контрол върху неговото разпространение ключ към защитата на местни цветни източници на нектар през пролетта.

Използваема част на жълтурче лютиче

Растението има предимно декоративна стойност. Като лечебно се прилага при хемороиди. Събира се, когато цъфти през март и април и се изсушава за по-късна употреба.

Химичен състав на жълтурче лютиче

Основното вещество в състава на растението е глюкозидът ранункулин.

Изображение: Cbaile19, CC0, via Wikimedia Commons; Michal Osmenda from Brussels, Belgium, CC BY-SA 2.0, via Wikimedia Commons

Лечебни свойства и приложение на жълтурче лютиче

Всички растения от семейство Лютикови (Ranunculaceae) съдържат съединение, известно като протоанемонин. Когато растението е ранено, нестабилният глюкозид ранункулин се превръща в токсин протоанемонин. Контактът с повредени или натрошени листа може да причини сърбеж, обриви или образуване на мехури по кожата или лигавицата. Поглъщането на токсина може да причини гадене, повръщане, замаяност, спазми или парализа. В един случай пациент е получил остър хепатит и жълтеница, когато е приемал вътрешно екстракти от жълтурчета като билково лекарство за хемороиди.

При изсушаване на тези растения протоанемониновият токсин се димеризира до нетоксичен анемонин, който допълнително се хидролизира до нетоксични дикарбоксилни киселини. Готвенето на растенията също така елиминира токсичността им. Те са включени в диети или билколечение след изсушаване, смилане на брашно или сваряване и консумиране като зеленчук.

Растението исторически е било използвано за лечение на хемороиди. Все още се препоръчва в няколко настоящи билкови ръководства за лечение на хемороиди чрез прилагане на мехлем от сурови листа върху засегнатата област. Повечето ръководства днес посочват, че лекарствата трябва да се произвеждат от изсушената билка или чрез екстракция с топлина, тъй като нетретираните растения и екстракти ще съдържат протоанемонин. Растението е широко използвано в Русия и се продава в повечето аптеки като сушена билка. Протоанемонинът, открит в пресните листа, е дразнещ и леко токсичен, но се предполага, че има антибактериални свойства, ако се използва външно. Процесът на нагряване или изсушаване превръща токсина в анемонин (както вече бе споменато), който е нетоксичен и може да прояви спазмолитични и аналгетични свойства.

Цялото растение, включително корените му, действат стягащо. Инфузията от билката може да се приема вътрешно или от него да се направи мехлем и да се използва външно. Прилага се външно и при перинеално увреждане след раждане. Препоръчва се известна предпазливост при употребата му, тъй като може да предизвика дразнене на чувствителна кожа.

Заглавно изображение: AnRo0002, CC0, via Wikimedia Commons