Далак, слезка (lien)

Слезката - lien, е най-големият лимфоиден орган в човешкия организъм. Освен това тя е и орган на кръвоносната система. Функцията на този орган е многостранна: произвежда лимфоцити и играе основна роля в изграждането на имунитета, прочиства кръвта от чужди частици, микроорганизми, дегенерирали левкоцити, както и фрагменти от разрушени червени клетки - еритроцити. Слезката осъществява роля и на кръвно депо - в нея се задържа значително количество кръв, което при нужда се освобождава в системното кръвообращение. Слезката не е жизненоважен орган, тъй като нейните функции могат да се изпълняват и от други органи. Поради тази причина при отстраняването й човек продължава да живее.

Слезката има форма, наподобяваща тази на кафеено зърно. При здрави възрастни хора, дължината й варира между 7-11 см, ширината й е около 5-6 см, a нейното тегло е oт порядъка на 150-200 грама. На нея се различават една изпъкнала част - facies diaphragmatica, и една вдлъбната повърхност - facies visceralis. Тя притежава два ръба, горен и долен - margo superior et inferior, и два края, един насочен нагоре и назад - extremitas posterior, и друг насочен надолу и напред - extremitas anterior. В средата на висцералната повърхност на слезката се намира плитка надлъжна бразда, наречена хилус - hilum splenicum. В тази област в слезката навлизат артерии и нерви, а излизат венозни и лимфни съдове.

Слезката е разположена под лявото подребрие, на ниво на 10-то и 11-то ребро. Задният край на органа се локализира на 3 см. в ляво от 9-ти гръден прешлен, а предния й край достига до равнището 1-ви и 2-ри поясни прешлени. С диафрагмалната си повърхност слезката заляга върху долната страна на диафрагмата. С висцералната си повърхност слезката влиза в контакт с различни органи от коремната кухина, като по нея се наблюдават отпечатъци на тези органи:

• facies gastrica - поле, разположено между горния ръб и хилуса, към което заляга дъното на стомаха;
• facies colica - поле, ограничено между долния ръб и хилуса на слезката, към което най-отпред се допира лявата извивка на дебелото черво, по-назад - опашката на панкреаса;
• facies renalis - най-задната повърхност на полето между долния ръб и хилуса, която влиза в контакт с горния полюс на бъбрека с лява надбъбречна жлеза.

Слезката е покрита със серозна обвивка - tunica serosa, която е сраснала с външната повърхност на органа. Единствено хилуса на слезката не е покрит от тази обвивка. От хилуса серозната обвивка се продължава към стомаха и диафрагмата, като формира съответно lig. gastrosplenicum и lig. phrenicosplenicum.

Изграждането на слезката наподобява анатомично строежа на лимфните възли, като се наблюдават и съществени структурни различия. Най-отвън е ограничена със съединителнотъканна капсула - tunica fibrosa. От фиброзната капсул във вътрешността на органа навлизат съединителнотъканни гредички - trabeculae splenicae, които се свързват помежду си и образуват вътрешния скелет на органа. Тази структура е изградена от колагенни и еластични влакна, и гладкомускулни елементи, даващи възможност на слезката да променя своя размер, като по този начин се осъществява функцията й на кръвен резервоар.

Пространствата между фиброзния скелет са изпълнени с мека материя наречена пулпа - pulpa splenica. Тази пулпа бива два вида:

1. Бяла пулпа, pulpa alba - изградена е от компактна лимфоидна тъкан, групирана около артериални разклонения - това са т. нар. фоликули на слезката, известни още слезкови или Малпигиеви телца в центъра, на които се разполага централна артерия - a. centralis. По структура наподобяват кортикалните лимфни фоликули на лимфните възли. Съдържат зародишеви центрове в периферията, на които се намират В-лимфоцити, докато около централната артерия се откриват Т-лимфоцити.

2. Червена пулпа, pulpa rubra - състои се от венозни синуси и от разположени между тях пулпни повлекла - chordae splenicae, състоящи се от лимфоидна тъкан и различно количество червени кръвни клетки.

Кръвта в слезката се внася от a. splenica. След навлизането в хилуса тя се разделя на клонове, които вървят в гредичките - трабекуларни артерии. Тези артерии продължават и навлизат в пулпата. Артериите в пулпата се наричат централни артерии. Клоновете на централните артерии се разделят на известен брой доста прави клонове, които наподобяват метла - наричат се penicillin. Терминалните артериални капиляри - крайни разклонения на центраните артерии, се отварят във венозни синуси.

Венозните синуси (синусоиди) представляват разширени съдови пространства, които се съединяват едно с друго. Те поемат кръвта от артериалните капиляри. От венозните синусоиди кръвта преминава и се оттича в събирателните венули. В стената на синусите, между ендотелните клетки, се разполагат множество макрофаги, които осъществяват фагоцитна функция.

Количеството на кръвта в синусоидите се регулира от дейността на два вида физиологични сфинктери - аферентни и еферентни. Венозната кръв от капилярните вени се оттича в събирателни венули. Венозните съдове на пулпата се вливат в трабекуларните вени, които се насочват към хилуса. От него излизат голям брой отделни вени - rami splenicae, които се обединяват във v. splenica. Във фиброзната обвивка и трабекулите на слезката се разполагат еферентни лимфни съдове.