Интравенозни анестетици МКБ T41.1
![Интравенозни анестетици МКБ T41.1 - изображение](https://static.framar.bg/thumbs/6/mkb/intravenozni-anestetici.jpg)
Въвеждането на анестетик в организма при венозната анестезия става чрез венозното му инжектиране. Венозен път за постигане на обща анестезия е бил използван за първи път от Пирогов през 1847 година. Разцветът на венозната анестезия е настъпил много бързо след синтезирането на тиопентала и въвеждането му в клиничната практика съответно от H.Weese и W.Scharf (1932 година), J.S.Lundy и R.M.Waters (1935 година).
Венозната барбитурова анестезия се постига с производни на барбитуровата киселина. От огромния брой соли на барбитуровата киселина за венозна анестезия се използват само тези от групата с ултракъсо действие. От тази група най-често използваните интравенозни анестетици са два типа съединения:
- хексобарбитал и производни
- тиопентал и производни
Фармакологичната характеристика на всички барбитурови съединения е сходна. Въздействието им върху централната нервна система има характер на потискане, което е най-силно и най-рано изразено върху мозъчната кора и ретикуларната формация, а най-слабо и най-късо - върху продълговатия мозък. Въвеждането на по-голяма доза води до анестезионно действие, подобно на това на инхалационните анестетици.
Хексобарбиталът е натриева сол на баритуровата киселина. Използва се за предизвикване на анестезия за кратки хирургически, диагностични или терапевтични процедури, свързани с минимални болезнени стимули. Той е бил използван през 1940-1950 година като венозен анестетик и има относително бързо начало и кратка продължителност на действие. Поради това, че е възможно трудно да се контролира дълбочината на анестезия с хексобарбитал сега е заменен с по-безопасни средства, като тиопентал и неговите производни. Симптомите на предозиране с хексобарбитал обикновено включват:
- мудност
- некоординираност
- затруднено мислене
- забавяне на речта
- сънливост
- кома
- повърхностно дишане
- невъзможност за взимане на решения
- аритмии
- тахикардия
Тиопенталът е натриева сол на тиобарбитуровата киселина. Смята се, че действието на тиопентала е по-краткотрайно от това на хексобарбитала, но анестезионния му ефект е по-силен. Събуждането е по-бързо, отколкото при оксибарбитуратите, а анестезионното му действие е по-силно. Дълбочината на анестезията при венозното инжектиране на тиопентал зависи от концентрацията му в кръвта. Обичайната доза на тиопентал за въвеждане в анестезия е 3-7 мг./кг. При отравяне с тиопентал могат да се наблюдават някои от следните симптоми:
- спад в кръвното налягане
- шок
- апнея
- ларингоспазъм
- кашлица
- виене на свят
- треска
- халюцинации
- аритмия
- стягане в гръдната област
- респираторна депресия
Усложненията при използването на интравенозни анестетици са общи и местни. Общите усложнения са много рядко изразени в алергична реакция. Обикновено те са свързани с предозиране и се изразяват в потискане на дишането и кръвообращението. Предозирането може да е резултат на въвеждане на по-голяма от обичайната доза или на въвеждане на нормална доза, но у болен, в който тя трябва да бъде редуцирана във връзка с тежко увреждане.
Коментари към Интравенозни анестетици МКБ T41.1